Выбрать главу

Пауза.

— Снимка на какво?

— Моя снимка, как спя.

Когато проговаря отново, звучи по-близо.

— Сигурна ли сте в това?

— Да.

— Ами сега… не бих искал да ви плаша…

— Вече съм уплашена.

— Сигурна ли сте, че сега в къщата няма никой?

Замръзвам. Въобще не бях помислила за това.

— Д-р Фокс, Анна?

— Да. — Не може да има някой. Не може да не съм го усетила досега.

— Можете ли… в състояние ли сте да излезете навън?

Почти се разсмивам. Вместо това само продумвам:

— Не.

— Окей… просто стойте там. Не… недейте да стоите там. Искате ли да остана с вас на телефона?

— Искам да дойдете тук.

— Идваме.

„Идваме.“ Значи са двама, Норели ще дойде с него. Хубаво, искам я тук да види. Защото това е действително. Това е неопровержимо.

Литъл още говори, дъхът му се блъска в слушалката.

— Това, което искам да направите, Анна, е да се приближите до вратата. В случай че ви се наложи да излезете. Ние ще бъдем там съвсем скоро, след няколко минути, но в случай че се наложи…

Поглеждам към вратата на вестибюла, тръгвам към нея.

— Вече сме в колата. Идваме много скоро.

Кимам бавно, наблюдавайки как вратата се приближава.

— Гледали ли сте някой филм напоследък, д-р Фокс?

Не мога да се накарам да я отворя. Дори не мога да стъпя в онази зона на здрача зад вратата. Въртя глава, косата ми се докосва до бузите.

— Някой от вашите стари трилъри?

Отново въртя глава, готвя се да му кажа „не“, когато забелязвам, че още стискам чашата в ръка. Престъпник или не — а аз не мисля, че има някой — няма да отворя вратата в този вид. Трябва да се освободя от чашата.

Но ръцете ми треперят, виното се плисва отпред на халата, оставяйки кървавочервено петно точно под сърцето. Прилича на рана.

Литъл продължава да дърдори в ухото ми: „Анна, добре ли сте?“ — докато се връщам в кухнята с телефона, залепен за слепоочието ми, и оставям чашата в мивката.

— Всичко наред ли е? — пита Литъл.

— Наред е — му казвам. Пускам чешмата, смъквам халата, пъхам петното под течащата вода и оставам по тениска и долнище на анцуг. Виненото петно шупва под шуртящата вода, кърви, избледнява, става бледорозово. Търкам го, пръстите ми побеляват от ледената вода.

— В състояние ли сте да дойдете до входната врата?

— Да.

Затварям чешмата. Изваждам халата от мивката и го изстисквам.

— Окей. Стой там.

Изтръсквайки халата, виждам, че нямам хартиени кърпи — поставката е празна. Протягам се към чекмеджето с покривките, отварям го. И вътре, върху купчината сгънати салфетки, виждам отново себе си.

Не дълбоко заспала в близък план, не полунадрусана на възглавницата, а изправена, лъчезарна, косата ми е сресана назад, очите са блестящи и приветливи — пълна прилика, портретът ми, нарисуван с молив на хартия.

„Страхотен номер“ — казах й тогава.

„Джейн Ръсел в оригинал“ — каза тя.

И после го подписа.

Седемдесет

Хартиеният лист потрепва в ръката ми. Гледам подписа, надраскан в ъгъла.

А аз почти се съмнявах. Почти се съмнявах в нея. Обаче ето го тук, сувенир от една изпарила се нощ. Мементо. Memento mori. Помни, че ще умреш.

Помни.

И аз помня: спомням си играта на шах и шоколада; помня цигарите, виното, обиколката на къщата. Но най-вече си спомням Джейн, как се смееше и пиеше, ярка и жива; сребърните й пломби; как се наведе към прозореца и се вгледа в къщата си: Бива си го мястото, бе прошепнала тя.

Тя беше тук.

— Почти стигнахме — казва Литъл.

— Аз намерих… — прочиствам си гърлото — намерих… — но той ме прекъсва:

— Завиваме по…

Но аз не чувам накъде завиват, защото виждам през прозореца как Итън излиза от входната врата. Сигурно е бил вътре през цялото време. Бях мятала погледи към къщата в продължение на един час, местейки се от кухнята към салона, към спалнята; нямам представа как съм го изпуснала.

— Анна? — гласът на Литъл звучи изтънял, смален. Поглеждам надолу, виждам телефона в ръката край бедрото ми. Виждам халата, смачкан на пода. Тогава плясвам телефона върху плота, слагам рисунката до мивката. И започвам да блъскам по стъклото, силно.

— Анна — чувам отново гласа на Литъл. Не му обръщам внимание.

Блъскам още по-силно. Сега Итън завива по тротоара, насочва се към моята къща. Да.

Знам какво трябва да направя.

Пръстите ми сграбчват рамката на прозореца. Напрягам ги, вкопчвам ги, огъвам ги. Стискам здраво очи. И повдигам.