Мразовит въздух шибва тялото ми, толкова суров, че сърцето ми замира; издухва дрехите ми, те се разтреперват около мен. В ушите ми ехти шумът на вятъра. Студът ме изпълва догоре, прелива от мен.
Но въпреки това изкрещявам името му, единствен вик, две срички, които изскачат от гърлото ми и се изстрелват към външния свят. И-тън!
Чувам как тишината се разцепва. Представям си как птиците се разлитат, как минувачите се заковават на място.
И след това, със следващия дъх, с последния си дъх:
Аз знам.
Знам, че майка ти е жената, която казах, че е; знам, че беше тук; знам, че лъжеш.
Блъскам рамката на прозореца обратно надолу, опирам чело на стъклото. Отварям очи.
Той е там на тротоара, застинал, с твърде голямо пухено яке и твърде тесни джинси, перчемът му се развява от вятъра.
Той ме поглежда, дъхът му е оформил облак пред лицето му. И аз го гледам, гърдите ми се надигат, сърцето бие със сто километра в час.
Той върти глава. Продължава да крачи.
Седемдесет и едно
Гледам го, докато изчезва от погледа, дробовете ми се изпразват, раменете се отпускат, леденият въздух се е настанил в кухнята. Това беше всичко, което можех да сторя. Поне не се затича обратно вкъщи.
Но все пак. Но все пак. Следователите ще са тук всеки момент. Имам портрета, ей го там на пода, издухан от течението. Клякам да го взема, грабвам халата, усещам влагата в ръката си.
Звънецът на вратата звъни. Литъл е. Изправям се, грабвам телефона, пускам го в джоба; забързвам се към вратата, удрям бутона на домофона с юмрук, завъртам бравата. Наблюдавам матовото стъкло на входната врата. Мярва се сянка, очертава се фигура.
Хартиеният лист трепери в ръката ми. Не мога да чакам. Протягам ръка, отварям вратата.
Там е Итън.
Твърде съм изненадана, за да го поздравя. Стоя пред него стиснала рисунката между пръстите си, капки от халата се стичат по краката ми.
Бузите му са зачервени от студа. Косата има нужда от подстригване; паднала е над веждите му, завила се е около ушите. Очите му гледат диво.
Гледаме се един друг.
— Не можеш просто така да ми крещиш, ако не ти е ясно — спокойно казва той.
Това ме изненадва. Преди да мога да се спра:
— Не знаех как иначе да се свържа с теб — му казвам.
Водните капки се пръскат по стъпалата ми, по пода. Премествам халата под мишница.
Пънч се появява от стълбите, насочва се право към глезените на Итън.
— Какво искаш? — пита той, гледа надолу. Не съм сигурна дали говори на мен, или на котката.
— Знам, че майка ти беше тук — му казвам.
Той въздиша, върти глава:
— Ти имаш… халюцинации — Думата излиза от устата му на кокили, сякаш не знае смисъла й. Ясно ми е от кого я е чул. Или за кого.
На свой ред въртя глава:
— Не — казвам аз и усещам как устните ми се разтягат в усмивка. — Не, намерих това — вдигам портрета пред очите му.
Той го поглежда.
В къщата е тихо, с изключение на шумоленето от търкането на Пънч в джинсите на Итън.
Наблюдавам го. Той просто зяпа рисунката.
— Какво е това? — пита ме той.
— Това съм аз.
— Кой те е нарисувал?
Навеждам глава, правя крачка напред.
— Може да видиш подписа.
Той взима рисунката. Очите му се стесняват.
— Но…
Звънецът ни стряска и двамата. Завъртаме глави към вратата. Пънч се стрелва към дивана.
Докато Итън ме гледа, протягам ръка към домофона, натискам бутона. Трополене от стъпки във вестибюла. Появява се Литъл, висок като приливна вълна. Норели го следва.
Първо виждат Итън.
— Какво става тук? — пита Норели, строгият й поглед се мести от Итън към мен. — Казахте, че някой е влизал в дома ви — казва Литъл.
Итън ме поглежда, хвърля поглед към вратата.
— Стой тук — му казвам аз.
— Може да си вървиш — казва му Норели.
— Стой! — излайвам и той не помръдва.
— Проверихте ли къщата? — пита Литъл. Кимам.
Той кимва към Норели, тя прекосява кухнята, спира се пред вратата за сутерена. Оглежда стълбата, поглежда към мен.
— Имам наемател — казвам аз.
Тя тръгва към стълбите, без да каже дума.
Обръщам се към Литъл. Ръцете му са напъхани в джобовете; гледа ме право в очите. Поемам си дъх.
— Толкова неща… толкова неща се случиха — казвам аз. — Първо дойде това… — бъркам в джоба на халата и измъквам оттам телефона — този имейл. — Халатът се плесва на пода.
Отварям имейла, уголемявам снимката. Литъл взема телефона от ръката ми, държи го в огромната си длан.
Докато инспектира екрана, аз потрепервам, тук е студено, а аз съм облечена много леко. Косата ми, знам, е разрошена, сякаш излизам от леглото. Чувствам се неудобно.