И Итън се чувства така, както се вижда, пристъпва от крак на крак. Редом с Литъл изглежда невероятно деликатен, почти чуплив. Искам да го прегърна.
Следователят натиска с палец екрана.
— Джейн Ръсел.
— Не е тя — му казвам — погледнете имейл адреса.
Литъл присвива очи:
— Guesswhoanna@gmail.com — изрича го внимателно.
Кимам.
— Получавала ли сте имейли от този адрес и преди това?
— Не. Но не може ли… да го проследите?
Зад гърба ми Итън проговаря:
— Какво е това?
— Снимка — започвам да обяснявам, но Литъл ме прекъсва.
— Как е възможно някой да влезе в къщата ви? Нямате ли аларма?
— Не. Винаги съм си у дома. Защо ще ми трябва… — не довършвам. Отговорът е в ръката на Литъл. — Не — повтарям аз.
— Какво има на снимката — пита Итън.
Този път Литъл го поглежда, пронизва го с поглед.
— Стига си питал — казва той и Итън трепва. — Иди ето там. — Итън отива на дивана, сяда до Пънч.
Литъл прекосява кухнята, отива до страничната врата.
— Може да са влезли оттук — гласът му е остър. Завърта бравата, отваря вратата, затваря я. Студен полъх минава през стаята.
— Някой е бил тук — подчертавам аз.
— Без да задейства аларма, имам предвид.
— Да.
— Нещо взето ли е от къщата?
За това не съм се сетила.
— Не знам — признавам аз — компютърът и телефонът са тук, но може би… не знам. Не съм проверявала. Бях уплашена — добавям.
Изражението му омеква:
— Разбирам — и с още по-мек глас: — Имате ли някаква представа кой може да ви е снимал?
Правя пауза.
— Единственият човек с ключ… единственият човек, който може да има ключ, е наемателят ми Дейвид.
— Къде е той в момента?
— Не знам, каза, че ще бъде извън града, но…
— Той има ключ или е възможно да има ключ?
Кръстосвам ръце.
— Възможно е да има. Апартаментът му… има друг ключ за апартамента, но може да е… може да е откраднал моя.
Литъл кима.
— Имали ли сте някакви проблеми с Дейвид?
— Не. Искам да кажа… не.
Литъл пак кима.
— Нещо друго?
— Той… взе назаем един нож. Резач за картон, искам да кажа. После го е оставил на мястото му, без да ми каже.
— И никой друг не би могъл да влезе?
— Не, никой.
— Просто разсъждавам на глас — той си поема дълбоко дъх, издишва толкова шумно, че нервите ми се напрягат. — Хей, Вал, какво става?
— Още съм по етажите — обажда се Норели отгоре.
— Има ли нещо за гледане?
Мълчание. Той изчаква.
— Нищо — вика тя.
— Нещо да е пипано?
— Нищо не е пипано.
— Някой скрит в килера?
— Няма никой в килера. — Чувам стъпките й по стълбите. — Слизам.
Литъл пак се обръща към мен:
— Значи, някой е влязъл вътре, не знаем как, снимал ви е, но не е взел нищо друго.
— Да. — Да не би пак да се съмнява? Соча към телефона в ръката му, все едно че може да отговори на въпросите му. Наистина може да отговори на въпросите му.
— Съжалявам — казва той и ми подава телефона.
Норели се връща в кухнята, пешовете на палтото й се развяват след нея.
— Всичко наред ли е? — пита Литъл.
— Наред е.
Той ми се усмихва.
— Теренът е чист — казва той. Не му отговарям.
Норели се приближава към нас.
— Какво става с историята за „Влизане с взлом“?
Подавам й телефона. Тя не го взима, но поглежда към екрана.
— Джейн Ръсел? — пита тя.
Посочвам имейл адреса до името на Джейн. Сянка на раздразнение преминава през лицето й.
— Изпращали ли са ви нещо друго преди?
— Не. Вече обясних… не.
— Това е адрес в Gmail — отбелязва тя. Виждам, че си разменят погледи с Литъл.
— Да — обгръщам раменете си с ръце — не може ли да го откриете? Или да го проследите?
— Там е работата — казва тя и отстъпва назад — че това е проблем.
— Защо?
Тя накланя глава към партньора си.
— Защото е в Gmail — отвръща той.
— И какво от това?
— Те крият IP адреса.
— Не разбирам какво значи това.
— Значи, че няма начин да се проследи акаунтът — продължава той.
Гледам го настойчиво.
— От фактите, с които разполагаме — обяснява Норели — вие сте могли сама да си изпратите тази снимка.
Завъртам се към нея. Ръцете й са кръстосани пред гърдите.
Без да искам, се засмивам.
— Какво? — казвам, защото какво друго може да се каже?