— Могли сте да изпратите този имейл от този телефон и ние няма как го докажем.
— Защо, защо? — пелтеча аз. Норели поглежда към мокрия халат на пода. Навеждам се да го вдигна само за да възстановя някакво усещане за порядък.
— Тази снимка ми прилича на малко среднощно селфи.
— Аз съм дълбоко заспала — споря с нея.
— Очите ви са затворени.
— Защото съм заспала.
— Или защото сте искали да изглеждате заспала.
Обръщам се към Литъл.
— Погледнете го от друг ъгъл, д-р Фокс — казва той — не можем да намерим следи от влизане в къщата. Изглежда, нищо не липсва. Входната врата е окей, тази тук е окей — той сочи вратата към двора — и казахте, че никой друг няма ключ.
— Не, казах, че наемателят ми е могъл да си направи ключ. — Нали го казах? Мозъкът ми се разбърква. Потрепервам отново; въздухът сякаш е просмукан от студ.
Норели сочи към стълбата.
— А това за какво е?
— Спор с наемател — отговаря Литъл, преди да отворя уста.
— Защо не я питаме… знаеш за кого, за съпруга й? — Има нещо в тона на гласа й, някаква минорна нота, която не мога да разчета. Тя повдига вежди.
После се обръща с лице към мен:
— Госпожо Фокс — този път не я поправям — аз ви предупредих за губенето…
— Не аз ви губя времето — изръмжавам — вие губите време. Вие. Някой е влизал в дома ми и ви дадох доказателство, а вие стоите тук и твърдите, че си го измислям. Точно както миналия път. Видях как една жена беше наръгана, но вие не ми повярвахте. Какво трябва да направя, за да ми…
Портретът.
Завъртам се, откривам Итън, забоден на дивана, с Пънч в скута.
— Ела тук — казвам му — и донеси тази рисунка.
— Нека да не го намесваме — прекъсва ме Норели, но Итън вече идва към мен, гушнал котката в едната ръка, стиснал листа хартия в другата. Подава ми го почти тържествено, както се подава нафора.
— Виждате ли това? — питам аз и тикам рисунката в лицето: на Норели така, че тя отстъпва крачка назад. — Погледнете подписа — добавям.
Челото й се набръчква.
И за трети път днес входният звънец иззвънява.
Седемдесет и две
Литъл поглежда към мен, после отива до вратата и проверява екрана на домофона. Натиска бутона.
— Кой е — питам аз, но той вече отваря вратата.
Чувам пъргави стъпки и Алистър Ръсел влиза вътре, облечен с вълнена жилетка, лицето му е зачервено от студа. Изглежда ми остарял, откакто го видях последния път.
Очите му обхождат стаята като ястреб и се спират на Итън.
— Прибирай се вкъщи — казва той на сина си. Итън не помръдва. — Остави котката и излез.
— Искам да видите това — започвам аз, размахвайки рисунката към него, но той не реагира, обръща се към Литъл.
— Радвам се, че сте тук — казва той, но се вижда, че далеч не се радва. — Жена ми каза, че е чула тази жена да крещи от прозореца на моя син, и после видях, че колата ви пристигна.
Спомням си, че при първото си посещение беше любезен, дори загрижен. Сега вече не е.
Литъл се приближава към него:
— Господин Ръсел…
— Тя звъни в къщата ми, знаете ли за това? — Литъл не му отговаря. — В бившата ми служба. Тя е звъняла в бившия ми офис.
Значи Алекс ме е предала.
— Защо са ви уволнили? — питам го аз, но той бързо продължава нататък, бесен, натъртвайки всяка дума.
— Вчера е проследила жена ми, това сподели ли го с вас? Не ми се вярва. Последвала я е в кафенето.
— Знаем за това, сър.
— Опитала се е да я предизвика. — Поглеждам към Итън. Изглежда, не е казал на баща си, че след това сме се видели.
— За втори път всичките сме се събрали тук. — Гласът на Алистър вече е суров. — Първо твърди, че е видяла нападение в моя дом. Сега е подмамила сина ми в нейната къща. Кога ще спре всичко това? — Той гледа право към мен. — Това е истински тормоз.
Забождам пръст в рисунката:
— Познавам жена ти…
— Никого не познаваш! Стоиш в тази къща и следиш хората.
Гореща вълна се плъзва по врата ми. Ръката ми увисва край тялото.
Той не е свършил.
— Измислила си си някакви… срещи с някаква жена, която не е моята жена и дори не е… — Изчаквам следващата му дума, сякаш се подготвям за удар. — …не е истинска — казва той — а сега тормозиш и сина ми. Тормозиш всички нас.
В стаята е тихо.
Накрая Литъл проговаря:
— Добре, достатъчно.
— Тя има халюцинации — добавя Алистър. Ето откъде е чул думата. Поглеждам към Итън; той зяпа в пода.
— Достатъчно, достатъчно — повтаря Литъл. — Итън, мисля, че е време да си вървиш у дома. Господин Ръсел, вие останете, ако обичате…