Сега обаче е мой ред.
— Останете — съгласявам се аз, — може би ще можете да ни обясните това. — Вдигам отново ръка над главата си, на нивото на очите на Алистър.
Той се протяга за листа, взима го:
— Какво е това?
— Това е рисунката, която жена ви нарисува.
Лицето му става безизразно.
— Когато беше тук. На тази маса.
— Какво е това? — пита Литъл, приближавайки се до Алистър.
— Джейн я нарисува за мен.
— Това сте вие — казва Литъл.
— Тя беше тук. Това го доказва.
Алистър се е съвзел.
— Това не доказва нищо — отрязва той — напротив, доказва, че си толкова луда, че си се опитала да… изфабрикуваш доказателство. — Той изпръхтява. — Напълно си си изгубила ума.
Ка-бум, изгубила ума, мисля, че беше. От „Бебето на Розмари“. Чувствам, че се мръщя:
— Какво искаш да кажеш, да изфабрикувам доказателство?
— Това сама си го нарисувала.
Норели се намесва между виковете ни:
— Точно както сте могли да си направите снимка и ние няма как да го докажем.
Отдръпвам се назад, все едно че са ме ударили с юмрук в лицето.
— Аз…
— Добре ли сте, д-р Фокс? — Литъл пристъпва към мен.
Халатът се изплъзва от ръцете ми, просва се на пода.
Олюлявам се. Стаята се завърта около мен като въртележка. Алистър гледа сърдито; очите на Норели потъмняват; ръката на Литъл се надвесва над рамото ми. Итън стои отзад, котката още е сгушена в ръцете му. Те се завъртат около мен, всичките; няма за кого да се хвана, няма твърда почва, на която да стъпя.
— Не съм нарисувала тази картина. Джейн я нарисува. Ето там. — Размахвам ръка към кухнята. — И не съм направила тази снимка. Няма как да съм я направила. Нещо става, а вие не правите нищо.
Не мога да го обясня по друг начин. Опитвам се да сграбча стаята. Тя се изплъзва от хватката ми. Препъвам се към Итън, протягам ръка към него, вкопчвам се в рамото му с треперещи пръсти.
— Стой далече от него — избухва Алистър, но аз се взирам в очите на Итън, повишавам глас:
— Нещо става.
— Какво става?
Всичките се обръщаме като един.
— Входната врата беше отворена — казва Дейвид.
Седемдесет и три
Той е застанал в рамката на вратата, пъхнал ръце в джобовете, метнал изтъркана чанта през рамо.
— Какво става тук? — пита той отново, а аз пускам рамото на Итън.
Норели сваля ръце от гърдите си.
— Кой сте вие?
Дейвид на свой ред кръстосва ръце.
— Аз живея долу.
— Значи — казва Литъл, — вие сте прочутият Дейвид?
— Не знам да съм такъв.
— Имате ли фамилно име, Дейвид?
— Повечето хора имат.
— Уинтърс — казвам аз, измъквам го от дълбините на мозъка си.
— Кои сте вие, господа?
— Ние сме от полицията — отговаря Норели — аз съм следовател Норели, а това е следователят Литъл.
Дейвид обръща брада към Алистър:
— Господина го познавам.
Алистър кима:
— Може би вие ще ни обясните какво не й е наред на тази жена?
— Кой казва, че нещо не й е наред?
Чувство на благодарност се надига в мен. Усещам как дробовете ми се изпълват. Някой е на моя страна.
— Къде бяхте снощи, господин Уинтърс? — пита Литъл.
— В Кънектикът. По работа. — Изпуква с челюст. — Защо питате?
— Някой е снимал д-р Фокс, докато спи. Към 2 часа сутринта. После й е изпратил имейл със снимката.
Очите на Дейвид трепват.
— Нещо не разбирам. — Той ме поглежда. — Вратата ли са разбили?
Литъл не ме оставя да отговоря.
— Може ли някой да потвърди, че снощи сте били в Кънектикът?
Дейвид премества единия си крак пред другия.
— Дамата, с която бях.
— И коя е тя?
— Не й знам фамилията.
— Има ли телефонен номер.
— Повечето хора имат.
— Ще трябва да ни дадете този номер — казва Литъл.
— Единствено той е могъл да направи тази снимка — настоявам аз.
Пауза. Дейвид намръщва вежди.
— Какво?
Гледайки право към него, в бездънните му очи, усещам как се разколебавам.
— Ти ли направи тази снимка?
Той се усмихва презрително.
— Мислиш, че съм се качил тук горе и съм…
— Никой не мисли това — казва Норели.
— Аз го мисля — й казвам.
— Нямам представа за какво, по дяволите, говорите. — Дейвид изглежда почти отегчен. Той предлага телефона си на Норели. — Ето, обадете й се. Името е Елизабет. — Норели отива в дневната.