Искаш да кажеш, твоите устни бяха върху моите, чувам го да казва.
Преди да се роди Оливия, гледахме поне по един филм седмично — всичките съспенс ленти от моето детство: „Двойна застраховка“, „Светлина от газова лампа“, „Саботьор“, „Големия часовник“… Нощите ни бяха черно-бели. За мен беше шанс отново да посетя стари приятели; за Ед — възможност да създаде нови.
Правехме си класации. Филмите от поредицата „Кльощавия“ подреждахме от най-добър (оригинала) до най-лош („Песента на Кльощавия“); топ филми от 1944; най-доброто от Джоузеф Котън.
Мога и сама да си правя класации, разбира се. Например най-добрите филми на Хичкок, които са правени от Хичкок. Започвам:
„Месарят“, ранен филм на Клод Шаброл, според познавачите на Хич му се е искало да е негов, „Мрачен преход“ с Хъмфри Богарт и Лорен Бакол — любовна история в Сан Франциско, обвит в кадифена мъгла; предшественик на всички филми, в които героят ляга под ножа, за да промени идентичността си; „Ниагара“ с Мерилин Монро; „Шарада“ с Одри Хепбърн; „Внезапен страх“, в главната роля — веждите на Джоан Крауфорд; „Когато се стъмни“ — пак Хепбърн, сляпа жена, заседнала в своя апартамент В сутерена. Щях да полудея, ако живеех в сутерен.
Сега, филми след Хичкок: „Изчезването“ с неговия изненадващ финал; „Безумецът“, одата на Полански към маестрото; „Странични ефекти“, който започва като тирада срещу фармацевтичните компании, а после се плъзва като змиорка в напълно друг жанр.
Окей.
Популярни погрешни цитати. „Изсвири го отново, Сам“ — „Казабланка“, само че нито Боги, нито Бергман казват нещо подобно. „Той е жив“: Франкенщайн не говори за чудовището си в мъжки род, а казва просто „то е живо“. „Елементарно, драги ми Уотсън“, се промъква още в първите говорещи филми, но го няма никъде в канона на Конан Дойл.
Окей.
Сега какво?
Отварям лаптопа и влизам в Агората. Имам известие от Мици от Манчестър; отчет за напредъка на Трапчинки2016 от Аризона. Нищо, заслужаващо внимание.
В дневната на номер 210 момчето на Такеда изтегля лъка по струните на челото. От източната страна семейство Грей се опитват да избягат от дъжда, подскачат по входните стъпала, смеят се. Оттатък градината Алистър Ръсел пълни чаша с вода от чешмата в кухнята.
Осем
Късно следобед е и аз си наливам чаша калифорнийско пино грижо, когато отеква звукът от входния звънец. Изпускам чашата.
Пръсва се, дълъг винен език облизва дъските от бяла бреза на пода. „Мамка му“, извиквам. (Забелязала съм нещо: когато няма никой, псувам по-често и по-шумно. Ед би се ужасил. Аз съм ужасена.)
Тъкмо съм сграбчила няколко хартиени салфетки, когато звънецът задрънчава отново. Кой е, по дяволите? — мисля си, или може би го казах? Дейвид замина преди час за Източен Харлем по работа — от библиотеката на Ед го гледах как се отдалечава — и не очаквам никакви доставки. Навеждам се, попивам винената локва със салфетките и се отправям към вратата.
В екрана на домофона стои високо момче с тясно яке, стиска в ръце малка бяла кутия. Момчето на Ръселови.
Натискам копчето за микрофона. „Да“ — казвам: не е толкова възпитано като Моля, но е по-любезно от Кой, по дяволите.
„Аз живея от другата страна на градината — казва той, почти вика, гласът му е невероятно мил. — Мама ме прати да ви донеса това.“ Виждам как тика кутията към домофона; и после, защото не знае къде е камерата, бавно се завърта, вдигнал кутията над главата си.
„Може просто…“ — започвам аз. Да го накарам ли да остави кутията на входа? Не е много по съседски. Предполагам, но не съм се къпала от два дена, а и котката може да му скочи.
Той още е приведен, вдигнал кутията във въздуха.
„Влизай“ — казвам накрая и натискам бутона за входната врата.
Чувам как външната брава щраква и се приближавам до вратата, предпазливо, така както Пънч посреща непознати хора — или поне така правеше преди, когато непознати все още посещаваха къщата.
Сянката му бавно се уголемява зад матовото стъкло на вратата, бледа и тънка като фиданка. Натискам дръжката.
Той наистина е висок, детско лице, сини очи, пясъчножълт перчем, едва забележим белег пресича едната вежда и избледнява към челото. Може би е на петнайсет. Прилича ми на едно момче, което някога познавах, което някога целунах — на летен лагер в Мейн, преди четвърт век. Харесвам го.
— Аз съм Итън — казва той.
— Влизай — казвам аз отново.
Той влиза.
— Тук е доста тъмно.