Тишина. Те са замръзнали. Като мъртва картина. Дори Пънч не помръдва, с опашка, извита като въпросителна.
Избърсвам лицето си с опакото на ръката, прекарвам я под носа си. Отхвърлям косата от очите си. Надигам чашата, пресушавам я.
Литъл се оживява. Пристъпва към мен, една дълга, бавна крачка, с която прекосява половината кухня, гледа ме право в очите. Оставям празната чаша. Двамата се гледаме през плота.
Той покрива чашата с ръка. Плъзва я настрани, все едно че е пистолет.
— Там е работата, Анна — казва той, говорейки тихо, говорейки бавно — че вчера говорих с вашия лекар.
Устата ми пресъхва.
— Д-р Филдинг — продължава той, — вие го споменахте в болницата. Исках просто да поговоря с някого, който ви познава.
Сърцето ми замира.
— Той много държи на вас. Аз му казах, че съм доста обезпокоен от нещата, които ми казахте. Които ни казахте. И че се тревожа, че сте сама в тази голяма къща, защото ми казахте, че семейството ви е далеч и няма с кого да разговаряте. И… — и така нататък, и така нататък. Знам какво ще каже и съм толкова благодарна, че точно той ще го каже, защото е добър и гласът му е топъл, и иначе няма да мога да го понеса, няма да го понеса…
Но в този момент Норели го прекъсва:
— Оказа се, че дъщеря ви и мъжът ви са мъртви.
Седемдесет и четири
Никой, никога не беше го изричал така, не беше казал думите в този ред.
Нито докторът в спешното, който ми каза: Не можахме да върнем мъжа ви, докато се грижеше за контузения ми гръб, за наранения ми гръклян.
Нито главната сестра, която ЧЕТИРЕСЕТ минути по-късно едва изрече: Толкова съжалявам, госпожо Фокс…, дори не довърши изречението, не беше необходимо.
Нито приятелите — приятелите на Ед, както се оказа; научих на свой гръб, че Ливи и аз нямаме много свои приятели — които поднесоха съболезнования, дойдоха на погребението, обаждаха се нарядко през заточилите се бавно месеци след това: Отидоха си, казваха те или: Не са вече с нас.
Нито Бина. Нито дори д-р Филдинг.
Но Норели го направи, наруши заклинанието, изрече неизразимото: Дъщеря ви и мъжът ви са мъртви.
Мъртви са. Да. Не можаха да ги върнат, отидоха си, умряха — мъртви са. Не го отричам.
„Но Анна, нима не разбирате — сега чувам д-р Филдинг да ми говори, почти да ме умолява, — че е точно това. Отричане на реалността.“
Строго погледнато, е вярно.
И все пак.
Как да го обясня? На когото и да било — на Литъл или на Норели, на Алистър или на Итън, на Дейвид или дори на Джейн? Аз ги чувам; гласовете им ехтят в мен, около мен. Чувам ги, когато ме смазва болката от отсъствието им, от загубата… мога да го кажа: от смъртта им. Чувам ги, когато имам нужда да говоря с някого. Чувам ги, когато най-малко го очаквам. „Познай кой е“ — ще ми кажат те и аз грейвам, сърцето ми пее.
И аз им отговарям.
Седемдесет и пет
Думите увисват във въздуха, реят се там като дим.
Зад раменете на Литъл виждам Алистър и Итън, широко отворили очи. Виждам Дейвид, отпуснал челюст. Норели по някаква причина е обърнала поглед към пода.
— Д-р Фокс?
Литъл. Слагам го на фокус, както е застанал срещу мен от другата страна на плота, лицето му, окъпано в ярка следобедна светлина.
— Анна — казва той.
Не мърдам, не мога да мръдна.
Той си поема въздух, задържа го. Издиша.
— Д-р Филдинг ми каза какво се е случило.
Стискам силно очи. Не виждам нищо, освен тъмнина. Не чувам нищо, освен гласа на Литъл.
— Той ми каза, че военните са ви намерили на дъното на една урва.
Да. Спомням си гласа, този дълбок вик, който съдра лицето на планината.
— Били сте прекарали вече две нощи на открито. В снежна буря. В средата на зимата.
Трийсет и три часа от момента, в който излетяхме от пътя, до момента, когато се появи хеликоптерът, перките му се въртяха отгоре като вихрушка.
— Той каза, че Оливия е била още жива, когато са стигнали до вас.
Мамо, прошепна тя, когато я качиха на носилката, завиха малкото й телце с одеяло.
— Но мъжът ви вече си е бил отишъл.
Не, не си беше отишъл. Беше там, много даже там, твърде много там, тялото му изстиваше на снега. Вътрешни наранявания, ми казаха. Съчетани със студа. Не е имало нищо, което да сте могли да направите по друг начин.
Имаше толкова много неща, които можех да направя по друг начин.