— Вашият лекар каза, че не знае нищо за всичко това. — Той прави пауза. — Помислих си, че може би не сте му го разказали, защото не сте искали да… да ви разубеди.
Главата ми се поклаща, кимам.
— Не знам какъв е бил този вик, който сте чули…
Аз знам. Итън. Той никога не каза обратното. И онзи следобед, когато го видях с нея в салона — той дори не гледаше към нея. Гледаше в скута си, а не към празното място до себе си.
Поглеждам го сега, виждам как внимателно оставя Пънч на пода. Очите му не се отделят от моите.
— Не съм сигурен за снимката. Д-р Филдинг каза, че понякога разигравате ситуации и може би това е вик за помощ.
Дали съм го направила? Направила съм го, нали? Направих го. Разбира се: познайкой — така поздравявам Ед и Ливи. Поздравявах. познайкойанна.
— Но колкото за това, което сте видели онази нощ…
Знам какво видях онази нощ.
Видях филм. Гледах един стар трилър, възстановен в цвят от „Техниколор“. Гледах „Прозорец към двора[36]“; гледах „Двойникът“; гледах „Фотоувеличение“. Гледах демо касета с архивни откъси от стотици стари трилъри.
Видях убийство без убиец, без жертва. Видях една празен салон, един празен диван. Видях, каквото съм искала да видя, каквото съм имала нужда да видя. Не ти ли е самотно тук горе? Богарт беше попитал Бакол, беше попитал мен.
Родена съм самотна, бе отвърнала тя.
Аз не съм. Аз съм превърната в самотница.
Щом съм достатъчно побъркана да си говоря с Ед и Ливи, сигурно мога да разиграя убийство в главата си. Особено с помощта на сериозно количество химия. Не бях ли се съпротивлявала на истината от самото начало? Не бях ли огъвала, мачкала, скривала фактите?
Джейн — истинската Джейн, от-плът-и-кръв Джейн: разбира се, че е тази, която твърди, че е.
И, разбира се, обицата в стаята на Дейвид принадлежи на Катрин, или както там се казва.
И, разбира се, никой не е влизал в къщата ми снощи.
Прегазва ме като вълна. Блъска се в бреговете ми, измива ги; оставя след себе си само ивици тиня, които като пръсти сочат към морето.
Бях сбъркала.
Нещо повече от това: бях изпаднала в самозаблуда.
Нещо повече от това: бях виновна. Съм виновна.
Ако сънувам, когато съм буден, значи си изгубвам ума. Ето откъде е. От „Светлина от газова лампа“.
Тишина. Не чувам дори дишането на Литъл.
И тогава:
— Значи ето какво се случва тука. — Алистър върти глава, устните му се разделят. — Аз… такова. Мили Боже. — Поглежда ме косо. — Искам да кажа, Боже мой.
Преглъщам.
Той ме зяпа още известно време, отваря си устата, затваря я. Пак върти глава.
Накрая се обръща към сина си: „Тръгваме си“.
Докато го следва към вестибюла, Итън вдига поглед с влажни очи: „Много съжалявам“ — казва тихо той. Искам ми се да заплача.
Двамата излизат. Вратата се хлопва след тях.
Оставаме само четиримата.
Дейвид прави крачка напред, говорейки на обувките си:
— Значи детето на снимката долу… тя е мъртва?
Не отговарям.
— И онези чертежи, дето ме помоли да ги запазя… са на мъртъв човек?
Не отговарям.
— И… — той сочи стълбата, залостена на вратата.
Не казвам нищо.
Той кима, все едно че съм му отговорила. После намества дръжките на чантата на рамото си, обръща си и излиза през вратата.
Норели го гледа как си тръгва.
— Има ли нужда да разговаряме с него?
— Създава ли ви неприятности? — пита ме Литъл.
Въртя глава.
— Окей — казва той и ми отпуска ръката. — Така. Аз всъщност нямам… необходимата подготовка да преценя как да процедираме по-нататък. Моята задача е да приключим тук и да осигуря безопасността на всички, за да могат да продължат нататък. Включително и вие. Знам, че ви е било много трудно. Днешният ден, имам предвид. Затова искам да се обадите на д-р Филдинг. Мисля, че това е важно.
Не съм издумала нито дума, откакто Норели обяви: Мъжът ви и дъщеря ви са мъртви. Не мога да си представя как ще звучи гласът ми в този нов свят, където тези думи са изречени, където са чути.
Литъл продължава да говори:
— Знам, че в момента ви е тежко и… — той спира за миг. Когато пак започва да говори, гласът му е приглушен. — Знам, че ви е тежко.
Кимам. И той кима.
— Май ви питам всеки път, когато сме тук, но окей ли сте да ви оставя сама?
Кимам отново, бавно.
— Анна? — той ме гледа. — Д-р Фокс?
Пак се върнахме на д-р Фокс. Отварям уста:
— Да — чувам гласа си, сякаш имам слушалки на ушите, някак от разстояние. Заглушено.
36
* Филм на Алфред Хичкок. Главният герой вижда убийство през прозореца на къщата си. — Бел. ред.