— В светлината на… — започва Норели, но Литъл отново вдига ръка и тя отново млъква. Чудя се какво ли щеше да каже.
— Имате моя номер — припомня ми той. — Както казах, обадете се на д-р Филдинг. Той би искал да ви чуе. Не ни карайте да се тревожим. И двамата. — Той сочи към партньорката си. — Включително и Вал. Тя има сърце на боец.
Норели ме наблюдава.
Литъл отстъпва назад, като че ли от нежелание да ми обърне гръб.
— И както казах, ние имаме много способни хора, с които може да поговорите, ако искате.
Норели се обръща, изчезва във вестибюла. Чувам как ботушите й чаткат по плочите. Чувам как входната врата се отваря.
Сега сме само аз и Литъл. Той гледа покрай мен, през прозореца.
— Знаете ли — казва той след малко — не знам какво ще направя, ако нещо се случи с моите момичета. — Сега ме гледа в очите. — Не знам какво ще направя.
Той прочиства гърлото си, вдига ръка:
— Довиждане. — Прекрачва във вестибюла, дърпа вратата след себе си.
След миг чувам как входната врата се хлопва.
Стоя в кухнята, гледам как малки галактики от прашинки се събират и разпръскват в слънчевата светлина.
Ръката ми се примъква към чашата. Взимам я предпазливо, въртя я в ръката си. Вдигам я към лицето. Вдишвам.
След това праскам шибаната чаша в стената и крещя по-силно от когато и да било в живота ми.
Седемдесет и шест
Седя на ръба на леглото, втренчила съм се право напред. Сенки играят по стената пред мен.
Запалила съм свещ, малка „Диптик“[37], свежа от кутията. Коледен подарък от Ливи отпреди две години. Figuier[38]. Тя обича смокини.
Обичаше.
Лек полъх преминава през стаята като призрак. Пламъкът помръдва, вкопчил се във фитила.
Минава час. После още един.
Свещта изгаря бързо, фитилът вече е полуудавен в меката восъчна локва. Свила съм се на мястото си. Пръстите ми са мушнати между бедрата.
Телефонът светва, бръмчи. Джулиан Филдинг. Трябва да ме види утре. Няма да ме види.
Нощта пада като завеса.
Тогава са започнали проблемите ви, каза Литъл. Неспособността да излизате навън.
В болницата ми казаха, че съм в шок. После шокът се превърна в страх. Страхът мутира, превърна се в паника. И към момента, в който д-р Филдинг се появи на сцената, аз бях — той го каза по-просто, по-точно: „Тежък случай на агорафобия“.
Нуждая се от познатото пространство на моя дом, защото бях прекарала две нощи в чуждоземна пустош, под онези необятни небеса.
Нуждая се от обкръжение, което мога да контролирам, защото бях гледала как близките ми бавно умират.
Забелязваш ли, че не те питам какво те е докарало до това състояние, ми каза тя. Или може би сама си го казах.
Животът ме докара до това състояние.
„Познай кой е?“
Поклащам глава. Не искам да говоря с Ед точно сега.
„Как се чувстваш, ленивке?“
Но аз отново клатя глава. Не мога да говоря. Не искам да говоря.
„Мам?“
Не.
„Мамо?“
Потрепервам.
Не.
В някакъв момент се катурвам настрани, заспивам. Когато се събуждам, вратът ме боли, пламъкът на свещта се е смалил до малко синьо петънце, мъждукащо в студения въздух. Стаята е потънала в мрак.
Сядам, ставам със скърцане, като ръждясала стълба. Занасям се до банята.
На връщане виждам къщата на Ръселови, светнала като куклен дом. Горе Итън седи пред компютъра; в кухнята Алистър мести нож напред и назад върху дъска за рязане. Моркови, неоново ярки под кухненската лампа. Чаша вино е оставена на плота. Устата ми пресъхва.
А в салона, на раирания диван, седи жената. Предполагам, че трябва да я наричам Джейн.
Джейн държи телефон в ръката си, с другата плъзга пръст и чука по него. Разглежда семейни снимки може би. Играе „Солитер“ или нещо подобно — в днешно време всички игри включват някакви плодове.
Може би си говори с приятели във Фейсбук. Спомняш ли си онази побъркана съседка…?
Гърлото ми се стяга. Отивам до прозореца и дръпвам плътно завесите.
И стоя там, в тъмното, абсолютно сама, изпълнена със страх и с нещо, което прилича на копнеж.
Вторник
9 ноември
Седемдесет и седем
Прекарвам сутринта в леглото. Някъде преди обяд, замаяна от съня, се улавям, че пръстите ми пишат съобщение на д-р Филдинг: НЕ ДНЕС.
След десет минути той звъни, оставя съобщение. Не го изслушвам.