О-о.
— Ти не поиска да ме видиш след това, в болницата. Аз исках, предложих да дойда да те видя у вас, помниш ли, но ти не искаше, не ме потърси. — Той се подхлъзва, препъва се в думите си, като човек, който гази в снега. Като жена, която се върти около разбитата си кола. — Не знаех… не знам дали се виждаш с някого. Професионалист, имам предвид. С радост ще ти препоръчам някого. — Спира. — Но ако имаш някого, тогава… добре. — Отново пауза, по-дълга този път.
Накрая: „Не съм сигурен какво искаш от мен“.
Сбъркала съм. Той не си играе на психотерапевт; не иска да ми помогне. Трябваха му два дена, за да ми се обади. Той иска да се измъкне.
И всъщност какво искам от него? Основателен въпрос. Не го виня наистина. Не го мразя. Не ми липсва.
Когато се обадих в кабинета му — само преди два дена ли беше? — трябва да съм искала нещо. Но после Норели изрече онези омагьосани думи и светът се промени. И сега вече няма значение.
Изглежда, съм го казала на глас.
— Какво няма значение? — пита той.
Ти, помислям си. Но не го казвам.
Вместо това затварям.
Четвъртък
11 ноември
Седемдесет и девет
Точно в единайсет входният звънец иззвънява. Измъквам се от леглото, надничам през прозореца. Бина е на вратата, черната й коса блести под утринното слънце. Напълно бях забравила за нея.
Отстъпвам малко, оглеждам къщите през улицата, минавайки от изток на запад: къщите близнаци на Грей, Милърови, Такеда, онази изоставена къща с двойна фасада. Моята южна империя.
Звънецът отново.
Спускам се по стълбите, пресичам антрето, виждам я като в рамка на екрана на домофона. Натискам копчето за микрофона: „Не се чувствам добре днес“ — казвам аз.
Гледам я как говори:
— Искаш ли да се кача?
— Не, окей съм.
— Нека да се кача.
— Не. Благодаря. Наистина имам нужда да съм сама.
Та прехапва устната си.
— Всичко наред ли е?
— Просто имам нужда да бъда сама — повтарям аз.
— Окей — кима тя.
Чакам я да си тръгне.
— Д-р Филдинг ми каза какво се е случило. Чул го е от полицията.
Не казвам нищо, просто затварям очи. Дълга пауза.
— Добре, тогава ще се видим другата седмица — казва тя — в сряда, както обикновено.
Може и да не се видим.
— Да.
— Нали ще ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо?
Няма.
— Ще ти се обадя.
Отварям очи, виждам, че пак кима. Обръща се, слиза по стъпалата.
Свърших и тази работа. Първо — д-р Филдинг, сега — Бина. Кой още? Oui. Ив — утре. Ще му напиша да не идва. Je ne peux pas[39]…
По-добре да го напиша на английски.
Преди да тръгна нагоре, пълня купичките на Пънч с храна и вода. Той пристъпва, потапя език в любимия „Уискас“ и изправя ушите. Тръбите започват да гъргорят.
Дейвид е долу. Не бях се сещала за него от известно време.
Спирам се пред вратата за сутерена, хващам стълбата, издърпвам я настрана. Чукам на вратата, извиквам името му.
Няма отговор. Викам отново.
Този път чувам стъпки. Превъртам бравата и повишавам глас: „Освободих вратата. Може да се качиш. Ако искаш“ — добавям.
Преди да съм свършила, вратата се отваря и той застава пред мен, стъпил две стъпала по-надолу, с тясна тениска и избелели джинси. Гледаме се един друг.
Заговарям първа:
— Исках да…
— Аз напускам — казва той.
Примигвам.
— Стана твърде… заплетено.
Кимам.
Той бърка в задния си джоб, вади лист хартия. Подава ми го.
Поемам го безмълвно, разгръщам го.
Не ме устройва повече. Извинявай, че те разстроих. Оставих ключа под вратата.
Пак кимам. Чувам тиктакането на стенния часовник на другия край на стаята.
— Е — казвам аз.
— Ето ключа — казва той и ми го подава. — Ще дръпна вратата след себе си.
Взимам го от него. Отново пауза.
Той ме поглежда в очите.
— Онази обица…
— О, няма нужда…
— Тя е на една дама, казва се Катрин. Както казах, не познавам жената на Ръсел.
— Знам — казвам аз — извинявай.
Сега той кима. И затваря вратата.
Оставям я отключена.
Обратно в спалнята, изпращам кратък текст на д-р Филдинг: Добре съм. До понеделник. Той веднага се обажда. Телефонът звъни, после спира.