Бина. Дейвид. Д-р Филдиг. Разчиствам терена.
Спирам се пред вратата на семейната баня, гледам душа, както се разглежда картина в музей; по-добре не, решавам, или поне не днес. Избирам друг халат (трябва да изпера лекьосания, припомням на себе си, макар че виненото петно вече се е татуирало върху хавлията) и слизам долу в кабинета.
От три дена не съм сядала на компютъра. Сграбчвам мишката, плъзгам я настрани. Екранът светва, пита ме за паролата. Пиша я.
Виждам отново заспалото си лице.
Отдръпвам се назад в стола. През цялото това време тя се е спотайвала зад тъмнината на екрана, като мръсна тайна. Ръката ми удря по мишката, така както се убива змия. Докарвам курсора до ъгъла, кликвам да затворя снимката.
Сега виждам имейла, чрез който се промъкна, познайкойанна.
Познай кой. Не си спомням да съм направила това, това… как го нарече Норели? „Малко нощно селфи“? С ръка на сърцето, нямам такъв спомен. Но това са моите думи, нашите думи; Дейвид има алиби (алиби — никога не съм познавала човек със или в този смисъл — без алиби); и никой друг не би могъл да има достъп до спалнята.
…Но тогава снимката трябва да е още в паметта на камерата?
Мръщя се.
Да, там трябва да е. Освен ако съм се сетила да я изтрия, но… не знам. Но.
Никонът ми е кацнал на ръба на бюрото, каишката виси от едната му страна. Пресягам се, издърпвам го към себе си. Включвам го и разглеждам снимките.
Последната снимка: Алистър Ръсел, опакован в зимното си палто, подскача по стъпалата пред дома си. Дата: събота, 6 ноември. Оттогава — нищо. Изключвам камерата, оставям я на бюрото.
Така или иначе никонът е твърде тежък за селфи. Измъквам телефона от джоба на халата, въвеждам ПИН кода, чуквам на иконката „Снимки“.
И тя е там, първа: същата снимка, смалена на екрана на айфона ми. Отворената уста, разрошената коса, надутата възглавница — и цифрите с ъгъла: 02:02.
Никой не знае ПИН кода ми.
Има още един тест, но вече знам отговора.
Отварям моя браузър, влизам в Gmail. Пълни се моментално, виждам името на потребителя: познайкойанна.
Наистина сама съм го направила. Познай кой? Анна.
Трябва да съм била аз. Никой не знае паролата на компютъра ми. Дори ако някой друг е бил в къщата, дори ако Дейвид е намерил начин да влезе, единствено аз имам паролите.
Оборвам глава в скута.
Кълна се, че не си спомням нищо такова.
Осемдесет
Пускам телефона обратно в джоба си, поемам си въздух и влизам в Агората.
Очакват ме куп съобщения. Преглеждам ги. Повечето са от редовните посетители: ДискоМики, Педро от Боливия, Талия от крайбрежието. Дори Сали4 — написала е „Бременна съм!!! Чакам през април“.
Взирам се в екрана за момент. Сърцето ме боли.
Гледам новите имена. Четири са, търсят помощ. Пръстите ми се надвесват над клавишите, после ги отпускам в скута си. Коя съм аз, че да уча хората как да се справят с проблемите си?
Осветявам всичките съобщение. Кликвам „Изтрий“.
Готвя си да изляза, когато чатът се отваря.
БабаЛизи: Как си, докторке Анна?
Защо не? Казах сбогом на всички останали.
докторътетук: Здравей, Лизи! Синовете още ли са при теб?
БабаЛизи: Уилям е тук!
докторътетук: Браво! А как напредваш?
БабаЛизи: Наистина невероятно добре. Вече редовно излизам навън. А ти как си?
докторътетук: Всичко е наред. Днес имам рожден ден.
Господи, помислям си, това е истина. Напълно бях забравила. Рожденият ми ден. Тази седмица не съм се сетила нито веднъж.
БабаЛизи: Честит рожден ден! Важна година ли е?
докторътетук: Съвсем не. Освен ако не смяташ, че 39 е важна година.
БабаЛизи: Какво ли не бих дала…
БабЛизи: Твоите хора обадиха ли ти се?
Стискам мишката.
докторътетук: Искам да бъда откровена с теб.
БабаЛизи:??
докторътетук: Семейството ми загина миналия декември. Курсорът трепва.
докторътетук: В автомобилна катастрофа.
докторътетук: Имах връзка с друг човек. С мъжа ми се карахме за това в колата и изхвърчахме от пътя.
докторътетук: Аз изкарах колата от пътя.
докторътетук: Срещам се с психиатър да ми помогне да се справя с чувството за вина и с агорафобията.
докторътетук: Исках да знаеш истината.
Трябва да приключа с това.