— На газ е, но, да, работи. Искаш ли да я запаля?
— Не, просто се чудех.
Мълчание.
— За какво са всичките тези хапчета?
Поглеждам към кафената масичка, покрита с хапчета; четири тубички, едната празна, подредени като ледена оградка.
— Преброявам ги — обяснявам аз — и ги допълвам.
— О, окей.
Пак мълчание.
— Дойдох… — подхваща той точно когато казвам името му.
Продължавам:
— Много съжалявам. — Той накланя глава на една страна. — Толкова съжалявам — сега се вторачва в скута си, но аз не спирам — за безпокойството, за това, че те въвлякох… Бях толкова… сигурна. Бях толкова сигурна, че нещо се е случило.
Той кима към пода.
— Аз имах… беше много трудна година за мен. — Затварям очи; когато ги отварям, виждам, че ме гледа, очите му са ясни, изпитателни.
— Загубих детето си и мъжа си. — Преглъщам. Кажи го. — Те умряха. Те са мъртви. — Дишай. Дишай. Едно, две, три, четири. — И започнах да пия. Повече от нормалното. И вземам лекарства не по предписание. Което е опасно и неправилно. — Той ме гледа напрегнато.
— Не е като… не е като да вярвам, че те наистина комуникират с мен… от…
— От другата страна — казва той, гласът му е нисък.
— Именно. — Намествам се в креслото, навеждам се напред. — Знаех, че са си отишли. Мъртви са. Но обичах да ги чувам. И да чувствам… Много е трудно да го обясня.
— Че сте свързани?
Кимам. Той е толкова необичаен тийнейджър.
— Колкото до всичко останало — не си… не мога да си спомня много от нещата. Вероятно съм искала да се почувствам свързана с други хора. Или съм имала нужда. — Поглеждам право към него. — Но наистина съжалявам. — изкашлям се, изправям се. — Знам, че не си дошъл тук да гледаш една зряла жена да плаче.
— И аз съм плакал пред вас — припомня ми той.
— Така е.
— Взех един филм назаем, помните ли? — Той измъква калъфа от джоба си, слага го на масата. „Трябва да падне нощта“. Бях го забравила.
— Успя ли да го гледаш?
— Да.
— Какво мислиш?
— Страшничък е. Оня мъж…
— Робърт Монтгомъри?
— Дани ли се казваше?
— Да.
— Доста зловещ. Харесвам оная част, където пита момичето…
— Розалинд Ръсел.
— Оливия ли беше?
— Да.
— Където пита момичето дали го харесва и тя казва не, а той казва „Ти си изключение“. — Той се засмива. Усмихвам се.
— Радвам се, че ти е харесал.
— Ъхъ.
— В черно-бяло не е толкова зле.
— Да, беше добре.
— Заповядай, може да вземеш каквото си харесаш.
— Благодаря.
— Но не искам да имаш проблеми с родителите си. — Той поглежда настрани, изучава камината. — Знам, че са бесни — продължавам аз.
Леко подсмърчане.
— Те си имат техните проблеми. — Очите му се връщат към мен. — Наистина е трудно да се живее с тях. Супер трудно.
— Мисля, че много млади хора се чувстват по същия начин по отношение на родителите си.
— Не, но с тях наистина е.
Кимам.
— Чакам с нетърпение да замина за университета — казва той. — Още две години. Даже по-малко.
— Знаеш ли къде искаш да учиш?
Той върти глава.
— Не съвсем. Някъде много далече. — Той извива ръката зад себе си, чеше се по гърба. — И без това тук нямам приятели.
— Имаш ли си приятелка? — питам го аз.
Той пак върти глава.
— Приятел?
Той ме поглежда изненадан. Свива рамене.
— Още не съм наясно — обяснява ми той.
— Разбирам. — Чудя се дали родителите му знаят.
Стенният часовник отброява един, два, три пъти, четири.
— Знаеш ли — казвам аз — апартаментът долу е празен.
Итън се намръщва.
— Какво стана с оня човек?
— Отиде си — пак се прокашлям, — но ако искаш, може да го ползваш. Като пространство. Знам какво е да имаш нужда от собствено пространство.
Дали не се опитвам пак да се върна към Алистър и Джейн. Не мисля. Не мисля. Но може да е по-добре — вероятно би било по-добре — да има някого наоколо. Още повече млад човек, дори ако е само един самотен тийнейджър.
Не спирам да говоря, сякаш му предлагам стока:
— Няма телевизор, но мога да ти дам паролата за интернета. Долу има и кушетка. — Обяснявам бодро, убеждавайки себе си. — Просто едно място, където може да се приютиш, ако ти стане твърде трудно вкъщи.
Той ме зяпва:
— Това би било страхотно.
Изправям се на крака, преди да си е променил мнението. Ключът на Дейвид е на плота, малка сребриста пластинка в сумрачната светлина. Взимам го, подавам го на Итън, който се е изправил.