Выбрать главу

— На газ е, но, да, работи. Искаш ли да я запаля?

— Не, просто се чудех.

Мълчание.

— За какво са всичките тези хапчета?

Поглеждам към кафената масичка, покрита с хапчета; четири тубички, едната празна, подредени като ледена оградка.

— Преброявам ги — обяснявам аз — и ги допълвам.

— О, окей.

Пак мълчание.

— Дойдох… — подхваща той точно когато казвам името му.

Продължавам:

— Много съжалявам. — Той накланя глава на една страна. — Толкова съжалявам — сега се вторачва в скута си, но аз не спирам — за безпокойството, за това, че те въвлякох… Бях толкова… сигурна. Бях толкова сигурна, че нещо се е случило.

Той кима към пода.

— Аз имах… беше много трудна година за мен. — Затварям очи; когато ги отварям, виждам, че ме гледа, очите му са ясни, изпитателни.

— Загубих детето си и мъжа си. — Преглъщам. Кажи го. — Те умряха. Те са мъртви. — Дишай. Дишай. Едно, две, три, четири. — И започнах да пия. Повече от нормалното. И вземам лекарства не по предписание. Което е опасно и неправилно. — Той ме гледа напрегнато.

— Не е като… не е като да вярвам, че те наистина комуникират с мен… от…

— От другата страна — казва той, гласът му е нисък.

— Именно. — Намествам се в креслото, навеждам се напред. — Знаех, че са си отишли. Мъртви са. Но обичах да ги чувам. И да чувствам… Много е трудно да го обясня.

— Че сте свързани?

Кимам. Той е толкова необичаен тийнейджър.

— Колкото до всичко останало — не си… не мога да си спомня много от нещата. Вероятно съм искала да се почувствам свързана с други хора. Или съм имала нужда. — Поглеждам право към него. — Но наистина съжалявам. — изкашлям се, изправям се. — Знам, че не си дошъл тук да гледаш една зряла жена да плаче.

— И аз съм плакал пред вас — припомня ми той.

— Така е.

— Взех един филм назаем, помните ли? — Той измъква калъфа от джоба си, слага го на масата. „Трябва да падне нощта“. Бях го забравила.

— Успя ли да го гледаш?

— Да.

— Какво мислиш?

— Страшничък е. Оня мъж…

— Робърт Монтгомъри?

— Дани ли се казваше?

— Да.

— Доста зловещ. Харесвам оная част, където пита момичето…

— Розалинд Ръсел.

— Оливия ли беше?

— Да.

— Където пита момичето дали го харесва и тя казва не, а той казва „Ти си изключение“. — Той се засмива. Усмихвам се.

— Радвам се, че ти е харесал.

— Ъхъ.

— В черно-бяло не е толкова зле.

— Да, беше добре.

— Заповядай, може да вземеш каквото си харесаш.

— Благодаря.

— Но не искам да имаш проблеми с родителите си. — Той поглежда настрани, изучава камината. — Знам, че са бесни — продължавам аз.

Леко подсмърчане.

— Те си имат техните проблеми. — Очите му се връщат към мен. — Наистина е трудно да се живее с тях. Супер трудно.

— Мисля, че много млади хора се чувстват по същия начин по отношение на родителите си.

— Не, но с тях наистина е.

Кимам.

— Чакам с нетърпение да замина за университета — казва той. — Още две години. Даже по-малко.

— Знаеш ли къде искаш да учиш?

Той върти глава.

— Не съвсем. Някъде много далече. — Той извива ръката зад себе си, чеше се по гърба. — И без това тук нямам приятели.

— Имаш ли си приятелка? — питам го аз.

Той пак върти глава.

— Приятел?

Той ме поглежда изненадан. Свива рамене.

— Още не съм наясно — обяснява ми той.

— Разбирам. — Чудя се дали родителите му знаят.

Стенният часовник отброява един, два, три пъти, четири.

— Знаеш ли — казвам аз — апартаментът долу е празен.

Итън се намръщва.

— Какво стана с оня човек?

— Отиде си — пак се прокашлям, — но ако искаш, може да го ползваш. Като пространство. Знам какво е да имаш нужда от собствено пространство.

Дали не се опитвам пак да се върна към Алистър и Джейн. Не мисля. Не мисля. Но може да е по-добре — вероятно би било по-добре — да има някого наоколо. Още повече млад човек, дори ако е само един самотен тийнейджър.

Не спирам да говоря, сякаш му предлагам стока:

— Няма телевизор, но мога да ти дам паролата за интернета. Долу има и кушетка. — Обяснявам бодро, убеждавайки себе си. — Просто едно място, където може да се приютиш, ако ти стане твърде трудно вкъщи.

Той ме зяпва:

— Това би било страхотно.

Изправям се на крака, преди да си е променил мнението. Ключът на Дейвид е на плота, малка сребриста пластинка в сумрачната светлина. Взимам го, подавам го на Итън, който се е изправил.