Коул бе измръзнал, както никога в живота си, и ужасно изплашен. Още не беше настигнал Дона и мисълта, че се скита сама в тази буря, го караше да изстисква сетните сили на Боеца. Упоритостта й го смайваше. Като се сетеше, че не му е казала за бебето, го обхващаше ярост. Как лекомислено бе изложила на опасност крехкия живот, който носеше в себе си!
Светкавици и гръмотевици раздираха небето. Коул изруга капризите на зимата в Орегон. Този адски дъжд сякаш нямаше никога да спре. Лееше се непрестанно, без да дава никакъв признак, че ще отслабне. Рано сутринта слънцето се бе наканило да изгрее иззад облаците, но после, сякаш уплашено от сивите скупчени кълба, се бе скрило и бурята бе предявила отново правата си над света.
Пътят бе потънал в лепкава кал, Коул бе целият изплескан в мръсотия, а водата се стичаше на струи по дъждобрана му и шуртеше направо в ботушите.
Изведнъж той зърна нещо, от което кръвта замръзна във вените му. Мостът над реката бе изчезнал. Той дръпна юздите на Боеца на самия бряг и се запита дали да опита да мине отвъд. Замоли се Дона да не е била толкова глупава, че да се е хвърлила безразсъдно в потока. Ами ако беше точно така? Ако тя се бори за живота си в ледената вода, докато той се чуди и мае? От тази мисъл главата му болезнено забуча. Не я бе срещнал на пътя, от което си вадеше заключението, че наистина се е опитала да мине през потока. Тъкмо щеше да подкара Боеца и двамата да нагазят в бурните води, когато отляво се чу някакъв звук.
Сърцето му подскочи, като видя един кон да изскача от дърветата край пътя. Уоли! Боеца сигурно бе познал приятеля си, защото изцвили приветствено. Уоли спря, разтърси глава и затанцува на място в гъстата кал.
Коул внимателно доближи самотния кон, за да не го подплаши. Уоли му позволи да хване влачещата се юзда.
— Къде е Дона, момче? Какво се е случило?
Конят, разбира се, не можеше да отговори, но разширените ноздри и дивият поглед подсказаха на Коул какво може да се е случило. Животното сигурно се е подплашило от светкавица и да е хвърлило Дона. Тази мисъл така го втрещи, че той моментално пришпори Боеца и препусна из гората, държейки Уоли за юздата.
Следващата светкавица и гръмотевица отново подплашиха Уоли, но Коул го удържа. Яздеше сред дърветата като обладан от дяволи, викайки Дона с всичка сила между всеки две прогърмявания.
Забеляза колибата зад завесата на проливния дъжд и сърцето му трепна в слаба надежда. Замоли се дано Дона е намерила подслон в нея, скочи от седлото и върза двата коня за един храст. Точно когато пристъпи към колибата, една светкавица се спусна от небето и се заби в едно дърво толкова близо до него, че той усети острата миризма на изгоряла дървесина. Едва успя отново да извика Дона, когато един дебел клон, подпален от светкавицата, се стовари на главата му.
Неспирните светкавици и гръмотевици караха Дона да подскача от страх. Последната мълния бе ударила толкова наблизо, че миризмата на подпалено дърво остана да виси във въздуха дълго след като отзвучаха и последните тонове на гръмотевицата. После, в настъпилата тишина, й се стори, че някой я вика по име.
Бодна я любопитство. Нямаше да има спокойствие, докато не разбере какво става, дори да не е било нищо друго, освен виенето на вятъра, подобно на човешки глас. Тя открехна предпазливо вратата. Свирепият вятър подхвана зле скованата дървесина и я изтръгна от ръцете й. Дона надникна навън, в почти непроницаемата дъждовна завеса, но не видя нищо подозрително. Тъкмо щеше да се върне вътре, когато едно изцвилване привлече вниманието й. Дали пък Уоли не се е върнал? Тя подаде глава навън, за да види по-добре, и зърна два коня, вързани за храста, навели глави срещу поривите на вятъра. Уоли и Боеца! Това означаваше, че Коул… После видя и самия него, притиснат под дебел паднал клон, който още димеше в единия край; за щастие, дъждът бе угасил пламъците.
— Коул!
Тя изтича и коленичи до него. Беше в безсъзнание. Колкото и да беше уплашена, Дона все пак осъзна, че трябва незабавно да го спаси от дъжда и студа.
Клонът бе голям, но тя успя да го отмести от тялото на Коул. Беше ударен в главата — една цицина го доказваше. Дона изстена, дърпайки клона, и се опита да го свести. Той не реагираше. Лежеше неподвижен като камък. И беше също толкова тежък. Понеже не можа да го вдигне, Дона направи друго. Хвана го под мишниците и го затътри към колибата, благодарна, че няма стълби, които да затруднят задачата й.
Дона го влачеше, пъшкайки от умора, но Коул все така не помръдваше и не отваряше очи. Само силно трепереше. Тя също. Погледна с копнеж към огнището, пожела си да имаше как да запали огън, преди и двамата да измръзнат до смърт или да умрат от пневмония. Бе облечена в единствения си кат сухи дрехи, а сега и те бяха така мокри, както онези, които бе съблякла преди малко.