Коул усети, че самообладанието го напуска. Искаше да се люби с Дона, да се загуби в нежното й тяло, но го беше страх да не направи нещо на нея или на детето. Лицето й издаваше изтощение. Борбата с бурята бе изцедила силите й. Животът, който растеше в нея, беше твърде крехък и скъпоценен, за да бъде изложен на опасност. Дона издаде лек стон, когато той се дръпна, и се опита да го привлече отново към себе си.
— Не, скъпа, мога да чакам. Не искам страстта ми да навреди на детето ни.
— Коул…
— Да.
— Толкова много те обичам. Сигурен ли си, че нямаш нищо против да си женен за метиска?
— Как можеш да задаваш такъв въпрос? Ти си имала суров живот, любов моя, и си надмогнала всичко. Красотата ти не е повърхностна, тя идва от дълбините на сърцето ти. Когато те погледна, аз не виждам метиска, виждам една гореща, страстна жена, която ми дава толкова любов, че се чувствам недостоен.
— Сигурен ли си, че духът на Утринна мъгла няма да се всели в брака ни?
Трябваше да знае отговора, преди да предаде съдбата си в ръцете на Коул.
— Утринна мъгла е мъртва, любов моя. Тя умря много отдавна. Тъгувах силно за нея. Много я обичах, но вече не искам да градя живота си върху спомени. Сега имам теб. Двамата с Утринна мъгла бяхме много млади, когато се срещнахме и се влюбихме. Държах се за спомена за нея само защото не бях срещнал друга жена, която да я замени в сърцето ми. Но накрая намерих тази жена, любов моя. Обичам те, Дона, само тебе.
И той потвърди обета си с целувка.
— Сутринта най-напред ще се върнем в Орегон Сити. Ашли и Танър сигурно ужасно се безпокоят за нас. Те дори не знаеха, че съм се върнал. Когато влязох в града, се отбих най-напред в „Поилнята“. Сигурно Съдбата ме е довела при тебе точно когато имаше нужда от мене.
Дона му се усмихна палаво.
— Преди да се оженим, трябва да ми обещаеш едно нещо.
— Каквото и да е, любов моя. Всичко, което ми е по силите.
— Обещай, че понякога ще пускаш при мене Вървящия в сянката. Той е такъв прекрасен дивак.
Коул я загледа стреснато. После, след един дълъг миг, отметна глава и се разсмя.