— Не мога да ви обвинявам за това. Коул каза, че парите от наградата трябва да идат при вас. Ще се погрижа да си ги получите.
Дона не каза нищо, но отвътре кипеше. Проклет да е Коул Уебстър, ако смята, че ще вземе милостинята му! Тя си имаше пари, много пари, така че ако той просто си тръгне, ще може да си ги вземе.
— Намери ли откраднатите пари? — запита шерифът.
— Не, но ще ги намеря — закани се Коул. — Досега не съм се провалял. Може да се наложи да разкопая целия двор, но ще ги открия. Ако не ви трябваме повече, шерифе, ние с Дона имаме работа.
— Каква работа имаме в града? — запита Дона, когато се отдалечиха от затвора.
— Най-напред ще идем в магазина и ще намерим нещо прилично да облечеш.
Тя дръпна рязко юздите.
— Не ти искам милостинята.
— Не е милостиня. Когато убих Коб, с това ти отрязах единствения източник за снабдяване с каквото и да било. Сега е редно да те възмездя по някакъв начин. Няма да се разоря, като ти купя нови дрехи. По-късно ще получиш парите от наградата, но за съжаление няма да изтраят дълго.
Сините очи на Дона блеснаха гневно.
— Това е още едно нещо, което няма да приема. Наградата си е твоя.
Коул се усмихна.
— Много опака жена си ти.
Дръпна юздите й и потеглиха. Конят на Дона следваше послушно неговия. Ездачката обаче не беше от послушните.
Коул спря коня пред магазина на Картрайт, свали Дона от седлото въпреки протестите й и върза конете пред магазина. Той поведе дърпащата се жена за ръка; когато тя видя, че хората ги заглеждат, се усмири. Последното, което искаше, бе да привлича нечие внимание.
— Мога ли да ви помогна, господине?
Коул отправи любезна усмивка към собственика, мъж на средна възраст с оредяваща коса и закръглено коремче.
— Вие ли сте господин Картрайт?
Собственикът се изпъчи гордо.
— Точно така. От какво имате нужда?
Коул издърпа Дона пред себе си.
— От нови дрехи за дамата. Като се започне от бельото. И обувки. Всичко, от което може да има нужда.
Картрайт се вгледа предпазливо в Дона, намествайки очилата си, за да се увери, че вижда правилно.
— Тя е метиска, нали?
Дона замръзна на място, но Коул остана невъзмутим.
— Точно така. И какво? Да не би да отказвате парите ми?
— Джоузеф Картрайт! Нямаш право да се държиш като надут горделивец. Върви си гледай работата, аз ще се оправям тук.
Картрайт отстъпи, явно уплашен от властната си жена.
— Аз съм Лусинда Картрайт. Трябва да извините мъжа ми, понякога страшно се инати.
Закръглената, розовобузеста и усмихната Лусинда Картрайт беше яростна защитничка на правата на жените. Без разлика дали са червенокожи, бели или черни, Лусинда вярваше, че всички жени заслужават почтително отношение от страна на противоположния пол. И право да гласуват.
— Е, както дочух, бихте искали да облечете жена си от глава до пети — каза Лусинда, измервайки Дона с опитно око. — Тя е малко слабичка, но аз се справям добре с иглата. Мога да преправя всяка дреха.
Дона, стресната от това, че говорят за нея като за жена на Коул, вдигна глава и погледна Лусинда право в очите.
— Аз не съм му жена.
Лусинда забеляза жълтите петна, белези от стари синини, които изпъстряха бледите бузи на Дона, и простреля Коул с поглед, който би убил някой по-слаб мъж.
— О, горкото дете. Какво е станало с вас?
— Паднах — каза Дона, преди Коул да успее да отговори.
— Разбира се — потвърди Лусинда и простреля Коул с още един смъртоносен поглед. — Ела с мене, мое дете, да ти намерим нещо хубаво за обличане.
— Трябват й всякакви дрехи, като се започне от бельото — обади се Коул. — Никакви фантазета. И по едно за резерва от всяка дреха. Ботуши и обувки. Сложете и една топла наметка. И всичко друго, от каквото има нужда. А, и ако имате от тия поли, разцепените, за езда, може би ще й хареса да има една такава.
Лусинда кимна, без да променя мрачното си изражение. Приписваше на Коул белезите по лицето на Дона и явно едва сдържаше гнева си. Потрисаше я подобно безчовечно отношение. Ако можеше, би нашибала с камшик всеки мъж, който малтретира така жена си.
— Ще се върна след няколко часа. Достатъчно ли е?
Лусинда кимна бързо и тръгна с Дона към отделението с женски артикули.
Коул се върна в магазина след два часа. Лусинда Картрайт го посрещна на вратата с почервеняло от ярост лице.
— Животно такова! Свиня! Как си посмял да биеш горкото дете. Да не мислиш, че не видях гърба й? Цялата е в синини и белези. Камшик заслужаваш за тая работа!
— Чакайте малко, госпожо. Не съм докосвал Дона. Никога не съм удрял жена. Съпругът й е направил това.
— Тогава бих искала него да нашибам с камшик. Надявам се, че той повече няма да я види.