— Легни до мене, моя любов. Мястото ти е тук.
Дона се стресна, когато Коул посегна към нея и я дръпна да легне до здравата му страна. Погали дългата й черна коса и започна да й говори нежни, любовни думи. Дона не се опита да се освободи, защото, както изглежда, това го успокояваше. Отпусна се леко до него, смаяна от нахлулите мисли. Питаше се какво ли би било всяка нощ да спи в прегръдките на този мъж.
Каква глупачка е — да си мечтае за такива невъзможни неща.
Миг, преди да заспи, на Дона й се стори, че го чува да шепне името й.
Коул се размърда, проверявайки внимателно ръцете й краката си. Чувстваше се все още скован, цялото тяло го болеше, но можеше да се справи. Запита се защо ръцете му са така странно празни. И се сети. Беше се събудил през нощта и беше видял с приятно учудване, че Дона се е сгушила до него. Още усещаше топлината и аромата й.
В колибата нахлу светлина; усещаше я през клепачите си. Отвори бавно очи. Когато мъглата пред него се разсея, я видя. Стоеше до печката, облечена в нова жълта рокля. Изглеждаше като слънчев лъч, ярка и блестяща, със зачервени от горещината бузи. Бе ходила до реката да се изкъпе, косата й беше още влажна и се спускаше на къдрици покрай лицето. Сигурно бе усетила впитите му в нея очи, защото се обърна и погледна към него. Усмихна му се плахо.
— Вече си буден! Как се чувстваш?
— Зле, но се търпи. Не си спомням много нещо, след като ми превърза раната.
— Заспа. Треската се уталожи, мисля, че най-лошото е отминало. Нямах лекарство да ти дам, но направих каквото можах.
— И какво беше то? — полюбопитства Коул.
— Измих те със студена вода, за да намаля треската. Гладен ли си?
Той се усмихна.
— Ужасно съм гладен.
— Добре. Намерих заек в един от капаните. Одрах го и го сготвих, докато спеше. Бульонът ще ти върне силата. Загубил си много кръв.
Тя сипа в чинията бульон и я сложи на малка масичка до леглото. Когато Коул посегна към лъжицата, ръката му трепереше толкова силно, че не можа да я поднесе до устата си, без да я разлее. Тогава Дона отмести ръката му, седна на ръба на леглото и внимателно започна да сипва бульон в устата му.
— Хубаво е — каза той, усещайки как силата му се връща. — Някога, много отдавна — припомни си той, — когато бях болен, близначката ми ме хранеше с бульон, точно както ти сега.
— Имаш сестра близначка? — възкликна Дона. Много искаше да научи нещо повече за този мъж, който така властно се бе намесил в живота й. — Къде е тя сега?
— Ашли и съпругът й Танър живеят в Орегон, с двете си деца. Гостувах им през седемдесет и втора, но оттогава не сме се виждали. Пишем си редовно. Исках пак да им ида на гости, но все не намирах време. Имам племенник, когото не съм виждал.
— Ашли прилича ли на тебе?
— Много по-красива е — отвърна Коул. — И двамата сме зеленооки, но нейната коса е по-червена от моята. Тя тръгна на запад с един керван през шейсет и шеста, за да дойде при мене. Тогава служех в армията. Помолила Танър да се ожени за нея, защото водачът на кервана не приемал сами жени да пътуват с тях. Танър е южняк. Имаше зъб на всички янки, но сестра ми успя да го укроти. Бягащият лос видял Ашли и я отвлякъл от кервана. Напомни ми да ти разкажа някой път тази история.
— Бягащият лос — повтори тя. — Кой е той?
— Вожд на сиукско племе. Живях известно време с тях.
— Там ли срещна Утринна мъгла?
Зелените очи на Коул потъмняха от спомена.
— Утринна мъгла беше полусестра на Бягащия лос. Мисля, че се влюбихме един в друг още в мига, когато очите ни се срещнаха. За нещастие, нямахме много време да бъдем заедно. Налагаше се да напусна племето малко след като се оженихме. Докато ме е нямало, селото била нападнато от воини на племето гарвани. Утринна мъгла беше една от жертвите.
Сърцето на Дона се сви от съжаление. Мъчителната болка, която личеше в зелените дълбини на очите на Коул, показваше, че той все още обича мъртвата си жена. Сигурно е чудесно да бъдеш обичана по този начин, замечта се Дона. Тя не бе познала любовта. Майка й се боеше да показва открито привързаността към дъщеря си. Бащата на Дона беше ревнив и искаше цялото внимание на Зимно небе само за себе си. Ако поне веднъж в живота си познае такава любов, каквато Коул бе изпитвал към Утринна мъгла, това щеше да бъде невероятно блаженство. Тя обаче знаеше, че не бива да иска неща, които никога няма да се случат.
— Съжалявам.
Коул сви рамене.
— Това беше отдавна. Останах при Бягащия лос четири години, преди да разбера, че повече не мога да бягам от света. Не съжалявам за годините, прекарани с племето, научих се да действам, да мисля и да живея като сиуксите. Тези познания ми помогнаха в работата ми и много пъти са ми спасявали живота.