— Защо не си се оженил повторно?
Дона съжали за въпроса още щом го изрече. Не беше нейна работа. Когато Коул си отиде, тя вече никога няма да го види.
Коул отмести очи и си представи Утринна мъгла в деня, когато се разделиха. Очите й бяха замъглени от сълзи, но усмивката й казваше, че знае, че той ще се върне при нея. Любовта им беше предопределена да трае вечно.
— Никоя жена не можа да замести Утринна мъгла в сърцето ми — каза Коул. — Някой ден ще обикнеш някого така и ще разбереш.
Дона го погледна и усети, че вече разбира. Страхуваше се от това, което Коул я караше да чувства. Но вместо да се задълбава в сърцето си и да търси обяснение, тя изведнъж се изправи.
— Искаш ли още бульон?
— Не, сега не. Но се чувствам по-добре. До утре ще съм достатъчно закрепнал, за да продължа търсенето. Трябва да намеря парите, преди Сам и Спайдър да се върнат.
Вгледа се внимателно в нея, очаквайки, че тя ще каже нещо, но остана разочарован, когато тя замълча.
Дона се обърна настрана, знаеше какво иска Коул от нея. Но не можеше да му даде тези пари. За нея това беше въпрос на живот и смърт.
Коул загледа Дона, която се занимаваше с домакинските си работи. Беше се променила, откакто я видя за пръв път преди няколко дни. Очите й вече не гледаха така подплашено, изострените черти на лицето й се бяха отпуснали. Сега изглеждаше някак въздушна и доста по-самоуверена. Понякога му се виждаше дори невинна като дете. И уязвима. Трудно му беше да повярва, че е била интимна с Коб и неговите сподвижници.
Запита се какво ли ще прави тя, когато той си тръгне оттук. Не му беше трудно да се сети защо казва, че не знае къде са откраднатите от влака пари. За съжаление, жена без пари и перспективи нямаше голям избор. Плячката от обира щеше да й осигури нормален живот занапред. Донякъде разбираше защо отрича, че знае къде са парите. Но той беше дошъл да върши работа и чувствата тук нямаха място.
Когато стана време за вечеря, Коул се почувства достатъчно силен, за да стане и да седне до масата. Изми се в кофата с вода, която Дона бе оставила пред вратата, и седна до разклатената маса. Когато тя сложи пред него чиния с вкусна заешка яхния и кнедли, той залапа с голям апетит. Утре щеше да продължи търсенето, затова имаше нужда да се подсили и да закрепне колкото може по-скоро.
— Как е рамото ти? — запита Дона.
— Наболява малко — отвърна той, макар в действителност да усещаше доста силна болка.
— Тая вечер ще спиш на леглото. По-удобно е, отколкото със завивките на пода.
— Можем да спим и двамата на леглото, както снощи.
От думите му тя разбра, че не е бил така замаян, както го мислеше.
Лъжицата й издрънча, удряйки се в чинията.
— Аз… тоест, ние… Не би могъл да помниш…
— Спомням си — каза дрезгаво Коул. — Спомням си колко празни бяха ръцете ми, когато се събудих и тебе те нямаше.
— Ти мислеше, че съм Утринна мъгла.
— Ясно ми беше коя си, момиче. Освен това, с какво може да ни навреди да спим на едно легло? И без това съм твърде слаб, за да направя каквото и да било.
Дона го огледа критично. Не изглеждаше слаб. Изглеждаше учудващо добре за мъж, който е бил прострелян и е изкарал треска. Сигурно е здрав като слон.
— Ще спя на постелките — отвърна тя кратко.
Вярваше на Коул повече, отколкото на всеки друг мъж, но не дотолкова, че да спи до него цяла нощ. А може би не вярваше на себе си?
— Не! Аз ще взема постелките — каза Коул с нетърпящ възражение глас. — Или ще спим и двамата на леглото, или аз ще спя на пода. Ти избирай.
— Да спя с мъж не е… Няма да…
— Не съм Били Коб. Нищо няма да ти направя. За разлика от съпруга ти и неговите хора аз вземам жените само ако са съгласни. Само предлагам да спим двамата на леглото. В противен случай ще изкарам някак си и на пода.
Тъй като Дона не каза и дума, Коул се надигна малко сковано. Дълго бе седял, помисли той, докато се отправяше, олюлявайки се, към ъгъла, за да си вземе постелките. Тъпата болка в рамото се бе превърнала в болезнено пулсиране и ако не легнеше скоро, вероятно щеше да се строполи.
Дона гледаше как Коул се влачи към леглото и усети лека вина. Логично беше да спят двамата на леглото, така че защо й беше да се държи като глупаво дете? Ако й бе позволил да използва постелките, нямаше да се скарат, но Коул беше достатъчно джентълмен, за да се настани на леглото, а нея да остави на пода.
— Чакай! Ще спим на леглото. Но само докато закрепнеш достатъчно, за да можеш да спиш на пода.