Шериф Тайлър се изненада.
— Не ми казвай, че копелето е имало някакво скривалище наоколо! Никога нямаше да предположа, че се е окопал толкова близо до Додж Сити. Ами останалите от бандата му?
— Разделиха се. Партньорът ми е по следите им.
— Онзи може да е поверил плячката на някого от бандата.
— Залагам и последния си долар, че Коб я е взел със себе си, когато бандата се раздели. Дългичко ще трябва да чакат за своя дял. Ти за всеки случай бъди нащрек.
— Ще си държа очите отворени, Уебстър. Аз винаги си сътруднича с железницата. Благодарение на нея Додж Сити процъфтява и всички оценяваме това. Надявам се да намериш парите. Аз ще се погрижа да проследят останалите бандити. Месеци наред вече ги търся. Изчезват веднага щом ограбят някой влак и се появяват едва когато са замислили ново нападение. Искаш ли да дойда в колибата с тебе?
— Не, няма нужда. Ще намеря откраднатото, дори ако трябва да преобърна колибата и околностите й с главата надолу.
Тайлър кимна.
— Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.
— А, още нещо, шерифе. Ако партньорът ми се появи, кажи му къде съм. Казва се Санди Джонсън.
Обясни на шерифа къде се намира колибата и тръгна. Нямаше представа колко време ще му отнеме търсенето на парите, но със сигурност нямаше да се откаже, преди да е открил и последния петак.
Коул се приближи предпазливо към колибата. Шумът, който беше чул, преди Коб да излезе, му подсказваше, че вътре има някой. Когато огледа пристройките, откри оседлано муле, но не и коне. Спря пред вратата на колибата, с ръка на приклада. Вдигна резето и бутна вратата. Отначало малката колиба му се видя празна. После забеляза жената, свита в тъмния ъгъл като изплашена сърна.
Дългата й до кръста черна коса падаше разбъркана пред лицето и закриваше чертите й. Той я загледа объркано. Спомни си за друга жена със също такава черна коса, непрогледна като нощта. Жена, която бе обичал повече от собствения си живот.
— Утринна мъгла…
Думите се изплъзнаха от устните му като милувка. Но щом изрече на глас името на любимата си, това го върна в действителността.
— Коя си ти? Какво правиш тук?
Жената в сянката се сви още повече. Коул не разбра дали е от облекчение, или от страх. Дръпна я да излезе напред, но тя остана вкопана в тъмния ъгъл.
— Няма да ти сторя нищо. Можеш ли да говориш? Коя си ти? Какво правиш тук?
Чу я да въздъхва и видя как изправя рамене.
— Мога да говоря. Помислих те за Били.
Гласът й беше мек и приятен; звукът погали слуха му като топъл мед.
— Излез на светло да те видя.
— Ти приятел на Били ли си? Не съм те виждала досега. Били го няма.
— Знам, че го няма. Успокой се, не съм приятел на Били Коб. Ти негова жена ли си?
Тя се поколеба.
— Да, съпругата му.
Коул изруга цветисто. Коб бил имал жена! И това ако не е върхът! Май трябваше да й съобщи, че е убил мъжа й. Надяваше се да не се разрази някоя истерия, защото сериозно се съмняваше, че би могъл да се справи.
Жената излезе от сянката; лицето й не се виждаше от гъстите черни коси.
— Човек на закона ли си?
— Може да се каже. Как ти е името?
— Дона. Ще заведеш ли Били в затвора?
Изглеждаше крехка и беззащитна и на Коул му дожаля за нея. Би ожалил всяка жена, която е била принудена да живее с човек като Коб.
Макар че не можеше да види лицето й, дрезгавият й глас го омая. Но той се отърси от внезапното вълшебство и поде:
— Няма как да го кажа по-меко, госпожо Коб — мъжът ти е мъртъв.
Дона вдигна рязко глава, разкривайки пред Коул огромните си сини очи… и покритото си с белези лице. Той ахна. Под двете й очи имаше огромни синини, а по високите скули личаха пурпурни петна. Подутите й устни бяха сцепени и още кървяха.
— Не ме наричай госпожа Коб. Мразя това име.
— Ах, кучият му син! Коб ли ти направи това? Много бързо умря — изрече Коул със свиреп тон. — Трябва да те види лекар.
Дона поклати глава.
— Не, ще ми мине. И друг път съм била така. Сигурен ли си, че Били е мъртъв?
В гласа й потрепна надежда.
— Вече навярно е заровен в гробището Буут Хил. Предадох трупа му лично.
— Кой го уби?
Коул трепна. Да не би да е обичала онзи мизерник? Явно и преди я е млатил така. Какво кара жените да живеят с подобни типове?
— Аз. Съжалявам. Не исках да го убивам. Бих предпочел да го пленя жив.
Дона се изсмя безрадостно.
— Не съжалявай. Аз се радвам. — Дълбоко в себе си тя дори ликуваше. Радваше се от дън — душа. В проблясъка на очите й се долавяше дори някаква лудост. — Толкова го мразех тоя звяр!