— Имаш ли някакъв мехлем? — запита той. — Дай да ти намажа лицето.
Дона го погледна с явно недоверие.
— Защо ще го правиш? Били никога не го е правил.
Коул изруга така яростно, че Дона отстъпи уплашена.
— Аз не съм Коб. Казах, че няма нищо да ти направя, и говоря съвсем сериозно. Къде е тоя мехлем?
Дона махна с ръка към шкафа. Коул стигна до него с две крачки, разрови се и намери кутийка с мехлем. В шкафа нямаше почти нищо друго. Той отваряше една след друга вратичките, но не откри никаква храна. Едва сдържа гнева си. Не беше свикнал да плаши безпомощни жени. Това момиче явно е било толкова малтретирано, че сега не иска да повярва на никой мъж. Доколкото липсата на храна в колибата беше някакво указание, значи Дона е била изтезавана не само с бой, ами и с глад. Запита се дали бандата на Коб е злоупотребявала и сексуално с нея. Беше сигурен, че е така.
Взе мехлема и го донесе на масата.
— Има ли вода тук? — Дона посочи с глава една делва до легена. — А чисти парцали?
— В чекмеджето. Няма защо да се притесняваш. Мога да се справя. Винаги съм се оправяла сама.
— Само мълчи и стой мирно.
Коул потопи парцала във водата и изми внимателно лицето на Дона, изненадан от слоя мръсотия, който се бе насъбрал върху него. Когато я изми, с изненада откри нежна златиста кожа, която щом белезите зараснеха, щеше да бъде безупречно гладка. Внимателно попи капките кръв, засъхнали по ъглите на наранената й уста, а когато тя трепна, в него се породи необяснимото желание да целуне раните й.
Дона мърдаше неспокойно, докато Коул докосваше нежно лицето й. Никой мъж никога не я бе докосвал така внимателно. Тя обаче знаеше защо го прави. Иска откраднатите пари и ще направи всичко, за да ги намери, дори ако трябва да се отнася към една пребита метиска така грижливо и внимателно, както никой мъж до този момент.
Коул гребна от мехлема и намаза раните й. Суровото му изражение и студеното спокойствие на движенията му никак не успокояваха Дона. Тя си помисли, че този мъж е твърде хладнокръвен, че се преструва, и го зачака да избухне.
Той продължи да я маже, усещайки напрегнатия поглед на сините й очи. Противоречиви чувства се бореха в него. Изпитваше състрадание и жалост към нея и колкото и да беше удивително, възхищаваше й се. Подозираше, че Дона лъже и че знае много добре за грабежа, както и къде са парите. Но ако не му каже, той е длъжен да претърси навсякъде, дори и ако тя възрази.
Стана и я изгледа спокойно.
— Готово. Ако мехлемът е добър, след няколко дни лицето ти ще е като ново. Защо те наби Коб?
— Няма да разбереш.
— Ще се опитам.
Тя поклати глава и рошавата черна коса се разстла по раменете й гърба й. Коул я загледа омаян, отново изплува споменът за любимата му Утринна мъгла. Запита се дали Дона е такава красавица, каквато вероятно беше. Чертите на лицето под синините и подутините бяха хубави. Имаше високи и ясно очертани скули, сините й очи грееха ярко, а миглите й бяха толкова гъсти и дълги, че се учудваше как изобщо си държи очите отворени. Сбърчи нос — малко вода и сапун щяха да дойдат тъкмо на място, да направят чудеса с външността й.
— Много добре. Засега ще оставим нещата така, понеже не искаш да говориш за това. Ако си в състояние, може би ще успееш да стъкмиш нещо за ядене. Утре ще започна да търся парите. Освен ако — и той я погледна втренчено — не спестиш неприятностите и на себе си, и на мене и не ми кажеш къде са скрити.
— Казах ти, Били…
— … не ти се е доверявал. Знам. Добре, както искаш. А какво става с яденето?
— Аз… тук няма…
Тя сви красноречиво рамене, отказвайки да го погледне в очите.
— Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш. Че няма храна в колибата, нали? Коб те е оставял тук, без да се погрижи за тебе. Само се виж, станала си кожа и кости. Какво ядеш, когато него го няма?
Дона се зачуди какво да му отговори. Не й беше лесно. Били я оставяше на самотек. Не й даваше пари, така че нямаше защо да ходи до града. След известно време разбра, че той нарочно я оставя без пари. Не искаше тя да броди наоколо, събуждайки подозрение, и да привлече вниманието на пазителите на закона. Обикновено донасяше храна и тя трябваше да преживява така.
— Ловя риба и хващам малки животни, когато мога. Били обикновено донася храна, но този път дойде с празни ръце. Не можеше да иде в града за храна, страхуваше се да не го познаят.
— В дисагите ми има това-онова. Ще го донеса и можеш да сготвиш нещо за двама ни. Не е много, но ще стигне, докато намеря нови припаси от града.