Дона беше облечена и готова да се върне в лагера, когато той стигна до решение. Скочи на крака и я хвана за ръка, за да не й позволи да си тръгне.
— Не мога да ти позволя да се съединиш с Виещия вълк.
— Може би съм решила да се съединя със Самотника.
— Не.
Дона изфуча сърдито.
— Тогава за кого предлагаш да се омъжа?
— За мене.
Тя притихна.
— Какво каза?
— Знам, че казах, че няма да се оженя повторно, но съм отговорен за тебе. Единственият начин, по който мога да те защитавам, е като те взема за жена.
Дона продължи да го гледа. Той стоеше, гол и дързък, без да се срамува от голотата си. Тя помисли, че това е най-великолепният мъж, когото някога е виждала. Да се омъжи за него щеше да бъде върхът на всичките й мечти. Но тя по-добре от всеки друг знаеше, че мечтите рядко се сбъдват.
— Сега разбирам, че ще е грешка да те оставя при Бягащия лос — обясни той. — Нямах представа, че нещата ще се обърнат така. Щях да те оставя в опасно обкръжение и това нямаше да е редно. Ще се оженим веднага щом се върнем в света на белите. Ще те заведа при сестра си. Тя ще се грижи за тебе, когато аз замина.
— Когато заминеш? — повтори унило Дона. — И ти, разбира се, ще заминеш.
— Ще ти дам името си, Дона, но не очаквай да се въртя около тебе като грижовен съпруг. Това, което имаме сега, е всичко, което някога ще е общото между нас. Радваме се взаимно на телата си и се харесваме. Щастливи сме, че и двамата изпитваме това.
— Да, щастливи — каза Дона с глас, натегнал от гняв. — Какво ще правя аз, когато ме изоставиш на ръцете на сестра си?
Вървящият в сянката сви рамене.
— За това не съм мислил. Защо трябва да правиш нещо?
— Не, благодаря, отказвам. По-скоро ще си опитам късмета с Виещия вълк. Поне няма да бъде вечно отсъстващ съпруг.
— Отказваш ли ми? — запита смаян Вървящият в сянката. — Смеещият се ручей би се хванала с две ръце за шанса да се събере с мене.
— Тогава се ожени за нея — отвърна рязко Дона. — Аз не те искам, Вървящ в сянката. Искам всичко или нищо от мъжа, за когото ще се омъжа. Не ми е достатъчно да заемам второ място след една мъртва съпруга. Предпочитам да се омъжа за някого, който ще ми даде цялото си сърце.
И тя се обърна.
— Казах ти вече, че сърцето ми не е свободно да…
Дона се отдалечи, без да се обърне. Собственото й сърце беше разбито, но никога нямаше да покаже на Вървящия в сянката колко са я наранили думите му. Едно време беше омъжена за човек, който не я обичаше, и не искаше да повтаря още веднъж тази грешка. Може би щеше да избере за съпруг Самотника. Той ходеше подире й като замаяно кутре. Поне няма да я изостави някъде при роднините си и да хукне да живее отделно от нея.
Вървящият в сянката наблюдаваше развълнуван как Дона се отдалечава. Какво иска от него? Би й дал всичко, което желае, с изключение на сърцето си. Подхождаха си невероятно в леглото. Току-що се беше любил с нея, но тялото му отново я искаше. Взе панталоните си, обу ги и тръгна към лагера. Нямаше представа какво ще прави. Не можеше да защитава Дона, ако тя не иска да бъде защитавана.
Времето застудя. Вървящият в сянката трябваше да обуе дългите панталони и да облече туниката от еленова кожа, за да му бъде топло. Скоро щеше да завали сняг. Бягащият лос му беше дал наметка от бизонска кожа за най-лошото време. Дона бе довършила туниката си и вече я носеше. Вървящият в сянката помисли, че изглежда очарователна в индианското си облекло. Впрочем, тя изглеждаше очарователна във всякакво облекло… и без никакво, още повече.
Вървящият в сянката тъкмо чешеше коня си една сутрин, когато Бягащият лос се приближи към него.
— Дона се съгласи да се съедини със Самотника — каза вождът. — Поиска от мене да помоля Тъкача на сънища да й посочи благоприятна дата за сватбата им.
— По дяволите! — изруга Вървящият в сянката през зъби.
— Защо се гневиш? Мислех, че точно това искаш.
— Разбира се, точно това искам. Тя направи своя избор и аз ще го приема.
Той се извърна рязко и се отдалечи, преди Бягащият лос да разбере колко дълбоко го е засегнало решението на Дона.
Индианецът се усмихна многозначително зад гърба на разсърдения си приятел.
Зимата връхлетя внезапно. През деня Дона се гушеше в колибата си, за да избегне хапещия студ. Почти не виждаше Вървящия в сянката. Когато го срещнеше, беше все в компанията на Смеещия се ручей. Изглеждаше така, сякаш ухажва вдовицата, но Дона се опита да не се безпокои от това.