— Откога повръщаш?
— Отскоро. — Още една лъжа.
— Други признаци? Гърдите ти по-чувствителни ли са от обикновеното?
Тази сутрин, когато се обличаше, Дона бе почувствала, че гърдите я наболяват. Изглеждаха й по-пълни. Но можеше да отговори на Вървящия в сянката само по един начин.
— Не, нямам подобни признаци.
— Сигурна ли си, че не си бременна?
— Абсолютно.
Той седна до нея и я обгърна през раменете.
— Не ме лъжи, Дона. Ако носиш моето дете, няма да ти позволя да се омъжиш за Самотника. Няма да позволя друг мъж да отглежда детето ми.
— Върви по дяволите! — Тя се изтръгна от ръцете му. — Ти искаш дете точно толкова, колкото и съпруга. Предлагаш да ми дадеш името си, но не и любовта си.
— Знаеш причината. Не съм готов да обикна друга.
— А аз не съм бременна. Само стомахът ми не е добре.
Вървящият в сянката не й повярва. Ако тя наистина беше бременна, с времето истината щеше да излезе наяве. Но тогава тя щеше да е омъжена за Самотника. Как може една крехка жена да му създава толкова тревоги?
— Ще ми кажеш ли, ако разбереш, че си се лъгала?
— Защо?
— По дяволите, Дона, не ме предизвиквай. Ако още настояваш да се събереш със Самотника и носиш дете от мене, ще трябва да се приготвиш да се откажеш от детето, щом го родиш.
След като се изказа по вълнуващия го въпрос, той излетя от типито, оставяйки Дона да мисли за куп неща. Възможно ли е Вървящият в сянката да й вземе детето, ако наистина е бременна, замисли се Дона. Може ли да го представи като дете на Самотника? Отговорът беше решително „не“. Самотникът беше добър мъж, не заслужаваше да му причинява това.
Дона докосна гърдите си, опитвайки колко са чувствителни. Сви се, когато болката й доказа, че Вървящият в сянката е отгатнал истината преди нея. Всички признаци сочеха, че е бременна. Той щеше да си иде през пролетта, приблизително по това време, когато Бягащият лос щеше да заведе племето си при Литъл Биг Хорн.
За съжаление, вече не беше възможно да се съедини със Самотника. Трябваше по някакъв начин да му каже, че не е подходяща за него, без да разкрива тайната си. Ако имаше късмет, бременността й нямаше да проличи поне още няколко месеца. Вероятно беше най-многото във втория месец.
На следващия ден Дона потърси Самотника. Времето бе поомекнало и тя предложи да се поразходят. Той веднага се съгласи.
Вървящият в сянката ги наблюдаваше как вървят покрай реката с изкривено от ярост лице. Искаше да ги последва, но се въздържа, защото щеше да изглежда като ревнивец, а всъщност не ревнуваше. Само приемаше много сериозно отговорността си за Дона. Тя не беше за Самотника и той просто не искаше тя да допусне грешка.
Дона спря и се обърна към Самотника. Млад е, помисли си, и няма да му е трудно да намери друга жена.
— Никога не съм искала да те наскърбя, Самотнико, но промених намерението си за нашата сватба.
Младият воин замря на място.
— Да не би да си решила да приемеш ухажването на Виещия вълк?
— Не, не е това. Не съм готова да се омъжа повторно. Нали знаеш, бях омъжена и бракът ми не беше щастлив. Съпругът ми ме биеше и унижаваше.
— Аз никога не бих направил това.
— Знам, но женитбата ме плаши. Прости ми. Дори не съм сигурна дали ще остана с племето. Не ми е мястото тук.
— Ще заминеш ли с Вървящия в сянката? На него като че ли не му харесва да се оженим?
— Така е — отвърна Дона кратко.
Красивото му лице се смръщи замислено.
— Не разбирам.
Дона не знаеше къде ще отиде, след като Вървящият в сянката си тръгне през пролетта. Сама и бременна — бъдещето й в света на белите не беше никак обещаващо. Дълго мисли над положението си, питайки се дали няма да сгреши, ако не се омъжи за Самотника. Индианците обичаха децата. Той може би щеше да приеме детето на Вървящия в сянката като свое. Но не й харесваше да го мами по този начин. Може би просто трябваше да роди детето и след това да се съедини със Самотника, ако той още я иска.
— Реших да изчакам. Ако още ме желаеш след няколко месеца, ще се оженя за тебе.
Лицето на Самотника светна.
— Да, ще те искам. Ще те чакам, когато станеш готова.
Дона си пожела да бе обикнала Самотника. Той беше млад, добросърдечен и приятен. Би могла да попадне на нещо много по-лошо. После си помисли за Вървящия в сянката и си пожела да не беше толкова упорит. Много хора, загубили другарите си, се женеха повторно, след като изтечеше траурът им. Траурът на Вървящия в сянката надхвърляше границите на нормалното човешко поведение. За съжаление, той самият не го съзнаваше.
— Какво каза на Дона, че я накара да отложи сватбата си? — запита Бягащият лос, когато Вървящият в сянката се отби при него по-късно вечерта, за да поговорят и да изпушат една лула.