Слънчев лъч я забеляза и дойде да й помогне.
— Зле ли ти е, Дона?
— Не, всичко е наред. Зави ми се свят за миг, но вече ми мина.
Индианката я изгледа скептично.
— Сигурна ли си? Забелязах, че напоследък не си на себе си. Това има ли нещо общо с Вървящия в сянката? Съжаляваш ли, че не се събра със Самотника?
Само да знаеше, помисли Дона.
— Не, наистина съм добре. Не можех да се оженя за Самотника… още не.
Преди Слънчев лъч да успее да я запита нещо, чуха сигнала за тръгване. Дона нямаше представа какво й готви това пътуване или какво ще намери, когато пристигне. Само времето щеше да покаже.
13.
Първите дни от пътуването на север към Литъл Биг Хорн бяха изморителни и скучни. Дона вървеше с жените и децата. Мъжете ловяха дивеч, за да допълнят запасите от пемикан и други предварително приготвени сушени храни. Времето беше капризно и променливо. Ако единият ден идваше мрачен и дъждовен, следващият беше топъл и лъхаше на обещание за пролет. Неведнъж осъмваха в слана и прясно навалял сняг. Стигнаха Паудър Ривър четири седмици след тръгването от агенцията на Червения облак. Тъй като конете бяха уморени, Бягащият лос нареди два дни почивка и по бреговете на реката се издигнаха типита. Дона беше така уморена от пътешествието, че не можеше да помръдне. Гледаше разглобеното типи и се чудеше как ще се справи. Тъй като знаеше, че Пролетен дъжд и Слънчев лъч са също толкова уморени като нея, не й даваше сърце да ги помоли за помощ.
Внезапно до нея изникна Вървящият в сянката и запита със загрижен глас:
— Добре ли си?
— Уморена съм, но всички са уморени.
— Те са свикнали, а ти не си. Ще ти помогна.
— Мислех, че си отишъл на лов с мъжете.
— Реших друго.
Това, което премълча, беше, че се безпокоеше за нея. Виждаше му се пребледняла и преуморена. Походът беше труден за нея, а имаха да изминат още много път.
— Това е женска работа — каза Дона, когато той се зае да изправя прътовете на типито.
— Аз реших днес това да бъде моя работа. Уморена си. Щом наглася типито, ще стъкна огън. Почини си колкото можеш; остатъкът от пътуването няма да е по-лесен.
— Не знаех, че животът на индианците толкова суров. Особено на жените.
— Ти не си за такъв живот. Трябваше да го разбера, преди да те доведа тук. Възнамеряваш ли да останеш с Бягащия лос, след като си тръгна?
— Може би.
— Все още ли си решила да се омъжиш за някого от твоите ухажори?
— Може би.
— По дяволите, Дона, ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал! Не разбираш ли, че ако се омъжиш за мене, това ще разреши всичките ти проблеми?
— Ако се омъжа за тебе, това ще създаде повече проблеми, отколкото мога да разреша.
— Ще ми обясниш ли?
Дона докосна корема си под туниката. Леката издутина още не беше толкова голяма, че да издава състоянието й, но тя знаеше, че бебето лежи под сърцето й, и беше спокойна. Вървящият в сянката не биваше да узнава. Ако разбереше, щеше да настоява да се ожени за нея, макар че не иска съпруга.
— Ти не искаш съпруга, а аз искам всичко или нищо от своя мъж. Благодаря ти за помощта. Нямаше да мога сама да си наглася типито.
Той влезе вътре и задържа платнището, за да влезе и Дона.
— Ще стъкна огън. След малко ще ти стане удобно и топло. Ще се погрижа и за храна.
Тя го загледа как излиза, за да събере дърва за огъня, и помисли, че през месеците, прекарани с племето, тялото му е станало още по-силно, а чертите му са се изострили. Докато го нямаше, тя разстла постелките си и седна, увивайки раменете си с одеяло. Внезапно се почувства изцедена. Тъпата болка в кръста я бе мъчила през целия ден и тя се протегна, за да намали напрежението.
Вървящият в сянката влезе в типито с наръч дърва в ръце.
— Ще имаш достатъчно за цялото време, докато почиваме.
След малко огънят весело запращя; той погледна към Дона и се намръщи, забелязвайки свитото й от болка лице.
— Сигурна ли си, че си добре?
В гласа му се долавяше искрена загриженост. Реши да говори по-късно с Пролетен дъжд и да я помоли да наглежда Дона. Обвиняваше се, че я е хвърлил в ситуация, за която не е подготвена. Ако не беше толкова упорита, и двамата сега щяха да пътуват към Орегон.
Дона заспа почти веднага. За пръв път от дни насам й беше топло. Ако не беше тъпата болка в кръста и ниско в корема, щеше да спи, без да се събужда. Събуди се със силно трепване, когато една остра болка я преряза през корема. От устните й се изтръгна стон, ръцете й веднага се прилепиха към корема. Ужасно се уплаши, че нещо с бебето не е наред. След пет минути болката отново я преряза, но този път беше много по-силна.