Дона стенеше и се превиваше на постелята си, когато Пролетен дъжд извика отвън и влезе с вечерята. Видя я да се търкаля, притиснала корема си, и се спусна към нея.
— Какво има, Дона? Боли ли те?
— Бебето ми! Ще го загубя — извика Дона, като едва си поемаше дъх.
За миг Пролетен дъжд остана като тресната, дори не можа да си поеме дъх. Нямаше представа, че Дона очаква дете, но осъзна, че то може да бъде само от Вървящия в сянката.
— Сега ще повикам опитна жена.
— Побързай, моля те, побързай.
Стори й се, че са минали часове, преди Пролетен дъжд да се върне с една възрастна жена, но всъщност бяха изтекли само няколко минути. Дона обаче съзнаваше, че е твърде късно да се спаси детето. Бе почувствала топла струя между краката си и бе усетила металния мирис на кръв. Мъничкият, крехък живот бе изхвърлен от тялото й.
Старицата сви устни и поклати глава, когато видя състоянието на Дона.
— Много късно е.
Нареди да донесат вода и Пролетен дъжд побърза да изпълни молбата й. Върна се след няколко минути заедно с Вървящия в сянката.
Той коленичи и отметна косата от пребледнялото лице на Дона.
— Защо не ми каза? Мислеше, че ще се ядосам ли?
— Не исках да се чувстваш задължен.
— Затова ли отложи съединяването си със Самотника?
— Върви, не искам да ме виждаш такава.
Вървящият в сянката се изправи рязко. Най-малкото, което можеше да направи, беше да уважи желанието й… поне засега.
— Ще се върна по-късно.
Излезе навън, целият разтреперан. Би дал живота си, ако с това можеше да предотврати случилото се.
Дона заплака тихо. Бе искала това дете, бе се надявала да го люлее в прегръдките си. А сега чувстваше болезнена празнота. Бе изгубила едновременно Вървящия в сянката и детето му.
Пролетен дъжд се опита да я успокои, докато старата жена полагаше грижи за нея. Когато водата се стопли, Пролетен дъжд я изми и пъхна чисти одеяла под нея.
— Сега поспи — каза тя, — това е най-доброто лекарство. По-късно пак ще дойда.
Дона остана сама. Не можеше да заспи. Чувстваше се самотна и изоставена. Ако детето й бе оцеляло, щеше да има поне един човек на света, който да я обича безусловно. Сълзи потекоха по бузите й. Знаеше, че никога няма да има друго дете. Вървящият в сянката не я искаше, а тя нямаше да има друг мъж. Хлипаше тихо, когато изведнъж разбра, че не е сама. Предположи, че Пролетен дъжд се е върнала, и каза:
— Наистина няма защо да седиш при мене, сестрице. Сега никой нищо не може да направи.
— Не бива да оставаш сама. — Гласът не беше на Пролетен дъжд.
— Вървящ в сянката! — Тя обърна глава. — Да не си дошъл да ме обвиняваш, че не ти казах за детето?
— Не. И аз много страдам за тази загуба. Ако беше решила да ми кажеш, щях да се опитам да ти създам удобства в похода. — Той клекна до нея. — Сега се помъчи да поспиш. Може би ще останем тук един-два дни повече от това, което предвиждаше Бягащият лос. Нощес Слънчев лъч започна да ражда. Детето й ще се роди до сутринта.
— Нали всичко с нея ще е наред? — запита разтревожена Дона.
Собствената й болка още не беше отшумяла.
— Пролетен дъжд казва, че всичко е така, както трябва да бъде.
Той събу мокасините, свали панталоните и ризата и се пъхна под одеялото до нея.
— Какво правиш? — извика Дона.
— Нищо лошо няма да ти сторя. Просто искам да легна при тебе и да те топля. — Искаше да й каже, че детето, което е загубила, е било негово, че тъжи заедно с нея, че много жени умират от родилна треска и той няма да позволи това да се случи с нея, но не каза нищо. — Сега си почини, скъпа. Аз съм тук, ако имаш нужда от нещо.
Дона се опита да не влага особен смисъл в думите на Вървящия в сянката. Знаеше, че е добър човек. Но не можеше да се отърве от чувството, че го е разочаровала.
— Съжалявам за бебето. Не исках да стане така. Исках твоето дете.
— Ще говорим за това по-късно, когато се съвземеш.
Дали не чува нещо по-особено в гласа му, запита се Дона, преди сънят да я грабне.
Гневът на Вървящия в сянката бе смекчен от облекчението му. Ако беше знаел, че Дона е бременна, щеше да бди над нея. Но тя го беше излъгала съзнателно и точно това го вбеси. Облекчението, което почувства щом разбра, че всичко с нея е наред, накара гнева му да отстъпи на втори план. Прегърна крехкото й тяло и се долепи плътно до нея.
Тръгнаха отново към Литъл Биг Хорн след три дни. Дона още беше много слаба, затова Вървящият в сянката не й позволи да върви с другите. Натовари я на носилка, вързана зад коня му, и я уви добре с одеяло. Въпреки че се полагаха грижи за нея, тя получи треска, която изцеди и малкото останали й сили.
Слънчев лъч бе родила здраво момченце и когато походът продължи, тя беше готова да върви наред с останалите жени, носейки детето в цедилка. Дона завиждаше на жилавите индианки и когато се оплака на Вървящия в сянката, че не е издръжлива като тях, той й каза, че най-напред, тя е по-крехка, защото Слънчев лъч не е била с години бита и малтретирана.