След седмица треската на Дона премина и тя се почувства достатъчно силна, за да ходи пеша с останалите жени, но Вървящият в сянката не й позволяваше да ходи по много. В останалото време тя яздеше Уоли. Той твърдеше, че понеже е слаба, не тежи много на коня, който влачеше тежката носилка.
Минаха три седмици и Вървящият в сянката не излизаше от типито на Дона. Когато влизаше всяка нощ при нея и я прегръщаше, тя се чувстваше щастлива и доволна. Знаеше, че идва денят, когато той ще си тръгне, и се питаше как ли ще понесе раздялата. Само като си помислеше, че ще живее без него, се натъжаваше извънредно много. Една нощ направо го запита:
— Защо още си тук? Сега съм добре. Не ми трябва нито твоята помощ, нито твоето съжаление.
— Аз съм причината да се разболееш. Като се грижа за тебе, изкупвам вината си. Щом стигнем Литъл Биг Хорн, ще се съединим по индианския обред.
Дона вирна брадичка.
— Няма да се омъжа за тебе. — Замълча, после се реши да изстреля въпроса, който според нея беше прекалено дързък. — Обичаш ли ме?
Леко вълнение се отрази в чертите на лицето му и в дълбините на зелените му очи.
— Да те обичам? Любовта идва само веднъж в живота. Ти не си ми безразлична. Не е ли достатъчно? Ще се погрижа да не ти липсва нищо.
— Не е достатъчно, Вървящ в сянката.
Дона толкова много не вярваше на мъжете, че се боеше, да не би да я изостави, след като й се насити. Беше достатъчно умна, за да разбере, че само любовта би привързала Вървящия в сянката към нея, и тъй като сърцето му отхвърляше любовта, тя не можеше да повярва, че той ще удържи на думата си. Освен това индианското бракосъчетание не се признаваше в обществото на белите. Щом й се насити, със сигурност ще я изостави.
Вървящият в сянката избухна:
— По дяволите, Дона! Самотникът не може да те има. Ти принадлежиш на мене! Носеше мое дете! Бях първият ти мъж и със сигурност ще бъда и последният.
Той грубо я обърна към себе си. Огънят в типито беше догорял, но тя все пак виждаше лицето му. Изражението му беше яростно и властно. Напрегнатият му поглед проникваше в дълбините на душата й. Тя наведе очи, за да не му покаже любовта, която таеше в сърцето си. Трябваше да бъде силна, каза си. Вървящият в сянката изпитваше огромна страст към нея. Покровителството му беше потискащо и неразумно. Искаше да се ожени за нея само за да не позволи на друг мъж да я има.
— Аз не ти принадлежа! Не искам никога вече да съм собственост на никой мъж. Научих всичко по трудния начин. Били ме научи, че господството може да бъде жестоко и да наранява.
Той я разтърси леко.
— Аз не съм жесток. Няма защо да се страхуваш от мене. Знам, че ти харесваше да се любим. Това поне ни свързва.
За да й го докаже, той я привлече към себе си и я целуна. Целуваше я, докато главата й не се замая. За разлика от индианките тя не можеше да спи гола, затова обикновено обличаше долна риза, преди да си легне. Ръцете на Вървящия в сянката се плъзнаха под тънката дреха и бавно я вдигнаха, като в същото време дланите му галеха бедрата и хълбоците й. Преди тя да протестира, ризата й отлетя настрани.
— Какво правиш?
— Искам да се любим. Достатъчно ли си оздравяла, за да приемеш мъж в себе си?
Помятането в ранния период на бременността не беше като раждането на дете след пълни девет месеца. Тя отдавна бе оздравяла. Но ако сега започнеха да се любят, това можеше да доведе до нова бременност. Вървящият в сянката призна, че не я обича; затова тя трябваше да сложи край още сега. За съжаление, и тя го искаше. Влюбената жена не разсъждава разумно.
— Достатъчно съм оздравяла, за да приема мъж, но се страхувам от нова бременност.
Вървящият в сянката я погледна внимателно. Беше казала, че е искала неговото дете. Възможно ли бе да го е излъгала?
— Знам какво да направя, за да не заченеш. Тялото ти още не е достатъчно силно, за да носи друго дете. Отпусни се; ако нещо те заболи, веднага ми кажи.
Устата му завладя нейната. Целуваше я нежно, но с нескривана жажда, която я стресна. Ако през всичките тези месеци е спал със Смеещия се ручей, не би трябвало да изпитва такова силно желание. Но страстта му бе толкова силна, че целият трепереше.
Нисък стон се изтръгна от гърлото на Вървящия в сянката. Сякаш не беше я любил от незапомнени времена. Правеше се, че ухажва Смеещия се ручей само за да накара Дона да ревнува. Когато тя бе отложила сватбата си със Самотника, той ликуваше, смятайки, че хитростта му е успяла. Питаше се защо не може да каже думите, които Дона очакваше да чуе. Би трябвало вече да се е примирил със смъртта на Утринна мъгла и да продължи да живее. Защо това, да обича друга жена му се струваше предателство спрямо паметта на Утринна мъгла?