Вървящият в сянката изобщо не беше уморен. Искаше Дона. Винаги я бе искал. Но тя още се възстановяваше от помятането и тази нощ имаше нужда от сън. Не беше толкова оздравяла, колкото му се искаше, и това го безпокоеше. Дали още тъгува за загубата на детето им, запита се той. Проявяваше подобни признаци, а той достатъчно добре можеше да разпознае тъгата.
14.
Време беше. Вървящият в сянката щеше да дойде да я вземе и тя щеше да стане негова жена пред стотици индианци, но това нямаше да означава абсолютно нищо. Болеше я, като си помислеше, че той прави това само за да угоди на Бягащия лос.
Дона прокара пръсти по меката еленова кожа на туниката. Това беше най-красивата дреха, която някога бе притежавала. Украсена с ресни и обшита, тя съвършено прилягаше на стройните очертания на тялото й. Към туниката имаше чисто бели мокасини и панталони, които Пролетен дъжд й бе подарила тази сутрин, след като се върнаха от мястото за къпане. Дона още се възхищаваше на изкусно изработените дрехи, когато платнището на входа се отметна рязко и една жена нахлу, без да поиска позволение.
— Смеещ се ручей, какво правиш тук?
— Ти никога няма да се съединиш с Вървящия в сянката! Нямаш право да вземаш това, което е мое.
С изкривено от гняв лице тя се хвърли върху Дона, размахвайки нож в дясната си ръка. Дона отстъпи изплашена.
— Какво правиш?
— Каквото трябваше да направя веднага щом те видях тук. Искам Вървящия в сянката още от деня, когато Утринна мъгла умря.
— Знаеш, че той няма да остане с племето. Ако се беше съединила с него, нямаше да го имаш за дълго, той скоро щеше да се върне при кръвните си роднини.
Смеещият се ручей я изгледа с коварна усмивка.
— Мислиш ли, че не съм способна да убедя Вървящия в сянката да остане при мене? Веднъж си тръгна и се върна. Ако се беше съединил с мене, щях да го убедя да остане завинаги. Той харесва моето тяло повече от твоето.
— Глупава си. Бягащият лос каза на Вървящия в сянката да си замине и той ще изпълни желанието на вожда.
Размахвайки ножа, Смеещият се ручей се хвърли върху Дона. Тя отскочи настрани, избягвайки силния замах на индианката. Докога щеше да успява да се брани от разярената жена, запита се тя, когато Смеещият се ручей се приготви за нова атака. Дона се облегна на подпорния прът, измервайки с очи разстоянието до входа, като се питаше дали ще съумее да се стрелне навън достатъчно бързо, за да не бъде насечена на парченца.
— Знам за бебето, което си изгубила — изсъска Смеещият се ручей, приготвяйки се за ново нападение. — Не вярвам, че е било от Вървящия в сянката. Курвите рядко знаят кой мъж е оставил семето си в тях.
Индианката се хвърли напред, притискайки я към пръта. Видя погледа й, обърна се и замръзна на място, съзирайки Вървящия в сянката, който тъкмо влизаше в типито.
Той беше дошъл да заведе Дона на празненството. Когато видя Смеещия се ручей, застанала заплашително пред Дона, бързо застана между нея и ревнивата вдовица.
— Какво означава това? — изгърмя той. Гласът му отекна заплашително. — Какво правиш тук, Смеещ се ручей?
Скривайки ножа в гънките на туниката си, индианката му се усмихна и отвърна с най-невинно изражение:
— Дойдох да честитя на младоженката. Тъкмо си тръгвах.
Мина край Вървящия в сянката и изскочи навън.
— Какво е ставало тук? — запита той и прегърна Дона. — Стори ли ти нещо?
Дона реши да не му разкрива грозната постъпка на съперницата си. В действителност тя не й беше направила нищо и затова нямаше защо да споменава за опита за нападение.
— Нищо ми няма. Така беше, както каза Смеещият се ручей. Искаше да ми честити.
Вървящият в сянката я изгледа внимателно.
— Защо ли не ти вярвам?
— Няма нищо. Няма значение какво е искала Смеещият се ручей.
Вървящият в сянката не беше убеден, но нямаше време да го обсъжда. Дивият ритъм на барабаните зовеше хората от всички лагери покрай Литъл Биг Хорн на предстоящия празник.
— Време е да тръгваме. — Погледът му се плъзна по тялото й, после се върна на лицето; това, което видя, му хареса. — Красива си. Но нещо липсва.
— Липсва?
Той свали от главата си лентата, украсена с орлово перо, и я сложи на нейната. Отстъпи назад и я изгледа усмихнат.
— На тебе ти стои по-добре. Ела, народът те очаква.
И протегна ръка.
Дона го хвана за ръката; силата и топлината на пръстите му се преляха в цялото й тяло. Изглежда толкова красив, помисли тя. Беше облечен целият в бяло. Ризата му бе обшита с мъниста и пера, с гъсти редове ресни, също като нейната. Свършваше точно под тесния му ханш. Мокасините бяха също така изящно украсени, както и ризата. Снежната белота на дрехите му контрастираше със силния загар. Изглеждаше напълно като горд дивак въпреки бронзовата коса и зелените очи.