Цялото село се събра да се сбогува с тях на следващия ден. Беше 22 юни. Индианските сили, събрани край Литъл Биг Хорн, плашеха дори със самата си неизброимост.
Дона бе потресена. Почувства нещо тревожно в гърдите си, страх за тези хора, чиято кръв течеше отчасти във вените й, но с които нямаше нищо друго общо. Погледна към Вървящия в сянката, смаяна от преобразяването му. Свирепият воин, облечен сега в дрехи на бял човек, беше изчезнал на зазоряване. Коул Уебстър, също толкова красив, силен и усмихнат като Вървящия в сянката, беше същият човек, но малко по-различен.
— Нека Уакантанка те закриля и те води — каза Бягащият лос, стискайки приятелски ръката на Коул.
— И тебе, братко — отвърна Коул.
Изведнъж вниманието им бе привлечено от един разузнавач, който се приближаваше в галоп. Яздеше така, сякаш всички дяволи от ада са по петите му. Насочи се към лагера на Лудия кон и дръпна рязко юздите, когато видя великия вожд да говори със Седящия бик и Жлъчката.
— Това е Конелюбецът. Ще ида да разбера какво става — каза Бягащият лос и забърза нататък.
— Какво мислиш, че е станало? — запита боязливо Дона.
Коул имаше някакви подозрения, но не ги изказа. След няколко минути Бягащият лос се върна с мрачно изражение.
— Какво има? — запита тревожно, Коул.
— Трябва веднага да тръгвате. Забелязали са Седма кавалерийска армия на един ден път оттук. Трябва да се готвим за битка.
— Генерал Къстър — изрече бавно Коул, спомняйки си кой командва Седма кавалерийска армия. Никак не му се тръгваше, но се налагаше. През цялото време, докато бе, живял при Бягащия лос, никога не се бе изправял срещу своите. Независимо от симпатиите, които изпитваше към каузата на индианците, беше убеден, че тази битка не бива да се състои. Който и да победеше, нямаше да има победител.
— Моля се за вас — каза Коул.
Разкъсваше го желанието да остане, но го плашеше мисълта за кръвта, която щеше да се пролее на това място.
Качи Дона на гърба на Уоли, върза юздите на товарния кон за седлото си и яхна Боеца. Погледът, който отправи към Бягащия лос, бе пълен с разбиране. После тупна задницата на Боеца. Дона смушка Уоли с пети и го последва, обръщайки се, за да махне на Пролетен дъжд и Слънчев лъч.
Прекараха нощта на лагер край един поток. Коул се люби с Дона под пълната луна. Тя усещаше тъгата му, която правеше любенето им вълнуващо и интензивно. И тя си имаше причини да споделя тъгата му. Разбира се, изпитваше състрадание към съдбата на индианците, но собственото й неясно бъдеще се изправяше като застрашителен призрак пред нея. Можеше да избяга от него само като дава наслада на Коул със своето тяло. Прие го в себе си и взаимната им страст се превърна в балсам за всичките им рани.
На следващия ден, 24 юни, те спряха на един хребет и загледаха как Седма кавалерийска армия препуска към лагера на индианците. Когато и последният войник изчезна сред облака прах, Коул помрачня.
— Кога ще стигнат Литъл Биг Хорн? — запита Дона.
— Зависи. Ако яздят цяла нощ, ще пристигнат утре на разсъмване. Ако спрат за нощна почивка, ще стигнат там едва към залез.
Дона не можа да потисне тръпката, която мина през тялото й.
— Колко са много…
— При Литъл Биг Хорн има събрани над три хиляди индианци — напомни й той. — Можем само да се молим всяка от двете страни да прояви милост към другата.
След пет дни стигнаха в Боузман. Градът беше като разбунен кошер. Точно същия ден беше тръгнал слухът за клането при Литъл Биг Хорн. Цялата Седма кавалерийска армия на генерал Джордж Къстър била унищожена от огромните сили на сиуксите и северните шайени, които дали много малко загуби. Пренебрегвайки предупрежденията на своите разузнавачи за огромната индианска войска, струпана край бреговете на Литъл Биг Хорн, генерал Къстър бе отишъл право към смъртта си.
Тъй като хората бяха настроени срещу индианците, Коул реши да не чака никакъв керван. Не искаше повече да излага на риск живота на Дона. Не й обясни защо бързат, само я изведе от града и двамата се установиха на лагер сред хълмовете край Боузман.
— Ще ида в града за провизии — каза Коул. — Няма да чакаме керван. Пътят към Орегон е ясен, няма да се заблудим. Вече съм минавал по него.
Тръпка премина по гърба на Дона.
— Какво има? Защо така бързо излязохме от града? Защо не искаш да чакаш за керван?
— Беше в града достатъчно дълго и знаеш какво става. Индианците унищожиха Седма кавалерийска армия. Белите ще излеят гнева си върху всеки човек с индианска кръв.
Дона разтвори широко очи.