Дона не каза нищо — истината болеше. Коул не само имаше намерение да се върне към работата си, но и съвсем сериозно възнамеряваше да я изостави. Щеше да я остави при сестра си и да иде да си върши работата, без да го гризе съвестта. Единственото му желание беше да я настани някъде на сигурно място. Обществото на белите не признаваше индианския им брак, така че той нямаше причина да я смята за своя съпруга или да остане да живее с нея. Можеше да продължи както преди, скъпейки свободата си, със студено и празно сърце, в което място имаха само спомените за Утринна мъгла.
Когато видя, че Дона няма да каже нищо, Ашли реши, че е време да поговори с брат си. Най-напред обаче трябваше да говори с Танър. Отвори дума за това вечерта, когато двамата се сгушиха в леглото. Романтиката между тях не бе намаляла с годините, дори бе станала още по-силна. Любеха се все така интензивно и всеотдайно.
— Тревожа се за Коул — каза Ашли, целувайки леко шията на Танър.
— Защо така? — Ръцете му галеха нежно тялото й, което си бе останало тънко като на момиче.
— Нещо ме притеснява. Дона не е така щастлива, както би трябвало да бъде една младоженка. Коул не й се доверява.
— Помолих го да остане тук. Удивително бързо навлиза в дърводобивния бизнес. Човек като него може да ми бъде много полезен. Така и така има дял в предприятието.
— И той какво каза?
— Нищо. Стори ми се, че иска скоро да си тръгне оттук.
— В този брак има проблеми — въздъхна Ашли.
— Брат ти и Дона спят в едно легло и изглеждат много близки. Какво те тревожи, скъпа?
— Не знам. Не обичам да се меся, но ако Коул сам не ми се довери, ще се видя принудена да го накарам.
— Брат ти не е длъжен да дава сметка нито на тебе, нито на когото и да било.
— Но ще трябва, ако това засяга едно невинно момиче. Познавам Коул. Близнаци сме. Усещам, когато той има притеснения.
— Остави ги — посъветва я Танър. — Не е казал, че ще заминава. Почакай, докато сам дойде при тебе с проблемите си, и тогава си вади заключения. А сега — и той отново я притегли към себе си, — няма ли да обърнеш малко внимание на изгладнелия си съпруг?
— Изгладнял ли? Тази вечер си хапна доволно, за да си изгладнял.
— Нещо да съм споменавал за храна? Оправдай името си, Пламък мой. Накарай ме да горя.
Ашли се засмя. Щом Танър споменеше индианското й име, тя знаеше, че я чака нощ, изпълнена с изключителна страст.
Той не я разочарова.
В другата спалня Коул и Дона тъкмо се бяха любили. Тя лежеше върху него, заситена, но усещаше как той се отдръпва, не само от тялото й в момента на екстаз, а и в мислите си. Сякаш беше на мили оттук.
— Какво има, Коул? — запита тя тревожно.
— Тук съм вече четири седмици. — Тонът му не издаваше какво мисли, но Дона знаеше какво следва.
— Заминаваш — каза тя, без да се изненада. — Къде ще идеш?
— Тревожа се за Бягащия лос. Трябва да разбера какво е станало с него и с племето му след битката.
— Ще ме вземеш ли със себе си? — По-добре да не беше питала.
Коул избягваше да я погледне в очите.
— Тук ще си на сигурно място при сестра ми. Двамата с Танър много те обикнаха.
— Няма да се върнеш.
Това беше по-скоро констатация, а не въпрос.
Дона не виждаше лицето му в тъмното, но ясно чувстваше как той се отделя от нея. Ако можеше обаче да го види, щеше да се изненада колко несигурност и объркване има в изражението му. Коул бе търсил в душата си разрешението на своята дилема, но не бе намерил нищо. Беше се борил срещу растящите си чувства към Дона и губеше битката. Разстоянието помежду им си оставаше единственият начин да се справи с дилемата си. Трябваше да разбере дали времето наистина е погребало спомените му за Утринна мъгла и да тръгне напред. Надяваше се, че самотата и спокойствието, които някога бе намерил при индианците, ще му помогнат да открие отговорите, които търси.
— Не мога да ти обещая нищо повече от онова, което вече съм ти дал. Знам, че е ужасно малко, но трябва да се отърва от колебанията, които ме преследват. Мога да го направя само ако се отдалеча от изкушенията на твоето тяло. Денем и нощем съм обзет от мисълта за тебе. Обичах една жена; не съм сигурен дали мога отново да обичам.
— Няма да се задоволя с нищо по-малко от цялото ти сърце — каза Дона, наранена от думите му. Ако Коул не можеше да я обича, тогава тя не го искаше. — Страстта не е лошо нещо, но не е достатъчна за основа на брака. Аз искам повече. Искам обвързване за цял живот. Прав си, сега трябва да заминеш. Надявам се да намериш онова, което търсиш.