В града имало обичай след смъртта на царя да пускат птица, която наричали „Птицата на щастието“, и да изберат за цар онзи, на чиято глава кацне тя. Случило се така, че царят скоро бил умрял и пуснали „Птицата на щастието“ точно когато Хана, преоблечена с мъжки дрехи, минавала край площада. И ето че тя кацнала на главата й. Така Хана, криейки от всички, че е жена, облечена винаги с мъжки дрехи, започнала да управлява. Направила много промени — пуснала робите и затворниците на свобода, заповядала да бъдат построени красиви сгради и да направят голяма градина в двореца с водоскок в средата.
Веднъж Хана извикала един художник. Преоблякла се като жена и го помолила да й направи портрет в естествена големина.
— Когато го завършиш, занеси го на царя — казала тя на художника.
Той така и сторил. Този път Хана го посрещнала, облечена като цар, похвалила портрета и заповядала да го поставят в градината при водоскока. После наредила на стражите:
— Ако някой, който дойде да пие вода от водоскока, се загледа дълго в портрета, веднага го хванете и го хвърлете в тъмницата.
Още на другия ден стражите хванали един човек, който пил вода и се загледал в портрета. След пет дни те заловили още един човек. Така за един месец в тъмницата имало вече шестима човека. Тогава Хана заповядала да ги доведат при нея един по един. Като довели първия, тя го попитала:
— За какво си затворен в тъмницата?
— Царю — отговорил осъденият, треперещ от страх, — аз съм лекар и бях тръгнал при болен. Цялата ми вина е в това, че пих вода от твоя водоскок.
— Знаеш ли на кого е портретът при водоскока?
— Не, никога през живота си не съм виждал тази красавица. Моля те, пусни ме на свобода! — казал лекарят и паднал на колене.
А Хана си помислила: „Това е лекарят, който ме спаси от смърт“ — и заповядала да го пуснат.
След него стражите довели трима човека.
— За какво сте затворени в тъмницата? — попитала ги Хана.
— Ние сме братя и сме рибари — отвърнал най-старият от тях. — Хвърлиха ни в тъмница, защото пихме вода от твоя водоскок.
— А знаете ли на кого е портретът при водоскока?
— Не, не, никога не сме виждали тази красавица преди — отговорили тримата братя и паднали на колене.
Хана си помислила: „Това са тримата братя, които ме спасиха от смърт“ — и също наредила да ги пуснат.
Третият път довели още един човек.
— За какво си затворен в тъмницата? — попитала го Хана.
— Царю, аз съм градски старейшина в твоето царство. Вината ми е, че пих от твоя водоскок. Друга вина нямам и те моля да ме пуснеш на свобода.
— А знаеш ли на кого е портретът при водоскока? — попитала Хана.
— Не, никога не съм виждал тази красавица — отговорил старейшината и паднал на колене.
Хана заповядала да пуснат и него.
Когато последния път довели четвъртия осъден, Хана попитала гневно:
— Защо си дошъл в нашия град?
— Аз съм вестоносец — отговорил осъденият. — Дойдох тук, за да намеря жена си.
— А знаеш ли на кого е портретът при водоскока?
— Разбира се, че знам! — отговорил смело вестоносецът. — За тази девойка дадох всичко, което успях да спечеля за десет години. Тя стана моя жена и аз ще я търся до смъртта си!
— Как се казваше тя? — попитала Хана.
— Казваше се Хана — отвърнал вестоносецът.
Като чула това, Хана махнала короната, разпиляла косите си и казала:
— Гледай! Това съм аз, твоята жена!
— Скъпа, Хана! — викнал вестоносецът, спуснал се към нея и я притиснал до гърдите си.
Хана му разказала всичко, което й се било случило, а той я помолил да му прости. После вдигнали голяма сватба. Четиридесет дни и четиридесет нощи яли, пили и се веселили. И понеже вестоносецът познал жена си и тъй като желанието й се изпълнило, тя предала престола на мъжа си и той започнал да управлява страната.