Ако изгубеше Ейнджъл, Луис скоро щеше да изгуби и себе си и да загине, налагайки своята болка и на останалия свят. Паркър го знаеше, защото, макар да беше по-близък с Ейнджъл, имаше много общо и с двамата. Добре познаваше болката и цената, която човек плаща, когато ѝ се отдаде.
Затова каза една молитва за тези двама мъже и я изпрати към Бога, в чието съществуване - ако не великодушие - вече не се съмняваше. Помоли се и за живата си дъщеричка, и за онази преди нея -детето, което още бродеше из блатата и скиташе между двата свята.
Преди да си легне, погледна прогнозата за времето. Температурите през следващата седмица определено се покачваха. Зимата беше приключила в този щат. Хубаво, помисли си той. Въпреки че беше северно създание, свикнало повече с мрака и студа, отколкото със светлината и топлината, той отдавна беше подминал годишната точка на умора от стихиите и копнееше за гола земя и свежа трева, непокрити от сивкав лед.
После заспа, благословен от сън без видения.
7
Доби седеше на леглото си и коленете му почти докосваха тези на мъжа отсреща. Бяха толкова близо един до друг, че Доби усещаше миризмата на парфюма му. Дори неопитният му нос можеше да каже, че е фин, чист и скъп. Напомняше му на тютюн за лула и на църковните служби от детинство.
Той, от своя страна, вероятно миришеше на мазнина и пот. Отдавна бе спрял да забелязва натрапчивите миризми от заведението върху дрехите и кожата си, но изведнъж се засрами от тях и въпреки че той беше жертвата на нахлуването, се почувства виновен за маниерите и хигиената си.
Ако посетителят се чувстваше неудобно от тази принудена близост, той с нищо не го показваше. Вместо това, въпреки заявлението си, че могат да започват, той продължаваше съсредоточено да прелиства „Към себе си“. Накрая вдигна победоносно книгата.
- Забележително е как ни преследват и най-бледите спомени. От много години не бях чел Аврелий, но ехото от мъдростта му не ме напуска. Нека да споделя нещо с вас, което ми се струва твърде уместно предвид обстоятелствата в момента.
Той си пое дъх и зачете:
- „Ако ви измъчва нещо извън вас самите, болката не се дължи на самото него, а на вашата оценка за него; поради това вие имате властта във всеки един момент да го отхвърлите“[5]. Не е ли прекрасно? От това можем да заключим, че човек усилва болката си с реакцията си към нея. Вместо да се втренчваме в страданието и да виним себе си или другите за него, по-добре да открием причината и да се опитаме да я отстраним. Това повдига ли някакви въпроси в съзнанието ви?
- Какво искате? - попита Доби.
- Имах предвид въпроси за Аврелий. По случайност това е много ценно издание: Лондон, „Паркър“, 1747 година. Бре, бре. - Той прокара пръсти по подвързията. - Телешка кожа?
Доби кимна.
- Красота. Като за човек, който по цял ден сервира помии на селяндурите, имате забележително добър вкус към литературата. За жалост, отчасти тъкмо той ни доведе при вас.
- Все още не сте ми казали името си, нито причината да сте тук.
- О, за причината вероятно можете да се досетите. Искаме да установим местонахождението на една от многото кучки, които са минали оттук през годините, но ще стигнем до нея след малко. Що се отнася до това кой съм, ще ви кажа, че се подвизавам под името Куейл и съм адвокат - или поне бях преди време.
- А тя?
Жената не беше помръднала от мястото си до прозореца. Въпреки че беше млада, косата ѝ имаше платинен цвят, който не беше постигнат с химия, а порцелановата ѝ кожа блестеше едва доловимо. Даже очите ѝ бяха сивкави. Доби имаше чувството, че ако я замери с нож, острието му ще отскочи, без да ѝ навреди, оставяйки може би само някоя миниатюрна драскотина.
- Ако някога е имала собствено име, и тя самата го е забравила - отвърна Куейл. - Нека да изпитаме знанията ви, за да разберем дали наистина сте начетен човек или просто търговец. Ако знаехте, че някой е решил да я кръсти Палида, каква фамилия бихте предположили на свой ред?
Доби го погледна в очите.
- Морс[6].
Куейл бавно изръкопляска.
- Много впечатляващо. Нима пропуснах Хораций в библиотеката ви?
- Точно зад вас.
Куейл се обърна и погледът му пробяга по лавиците, докато забеляза едно вехто издание на „Кармина“.
5
Цитатът в действителност не е на Марк Аврелий, макар често да се приписва на него. - Бел. прев.