- Вие сте неочаквана наслада за ума - каза той меко, - но се боя, че може да се наложи да се покорите на името ѝ, пренесено от вековете. Тя е персонификация на самата смърт.
Доби скръсти ръце в скута си.
- Говорите надуто - каза той. - Баща ми ме съветваше да не се доверявам на хора, които говорят надуто.
- Извънмерно мъдро. Възхищавам се на самообладанието ви... а може би си мислите, че се шегувам за непосредствената близост на смъртта ви?
- Виждал съм такива като вас. Знам какво предстои. Може би трябва да пратя и двама ви по дяволите. Всъщност точно това смятам да направя. Вървете на майната си и вие, и тенекиената ви жена и не спирайте, докато не стигнете.
- Хм - отвърна Куейл, - позволете да ви обясня защо няма да стане точно така. Вие не сте единственият, който видя лицето ми тази вечер. Вие сте един от четирима, като имам предвид персонала ви, без да броя клиентите ви, но ще станете петима, ако ме принудите да навестя и госпожица Бакмейър - дамата, с която делите занятието и леглото си. Ако ми кажете каквото искам да знам, никой от тях няма да пострада. В противен случай по-късно тази вечер колегата ще изкорми приятеля ви Карлос и ще погребе вдовицата Бакмейър жива. Сервитьорката ми хареса - не тази, която ме обслужваше, а другата. Видях как ви гледа. Тя ви харесва, вие нея - също. Не по непристоен начин, разбира се, но аз забелязах връзката помежду ви. Лейла: така се казваше. Видях го на баджа ѝ. Никога не съм имал вкус към изнасилванията, но в този случай ще направя изключение. А щом приключа, ще оставя Морс да реже.
Доби затвори очи.
- Откъде да знам, че няма да ги убиете така или иначе?
- Ако щях да го направя, щях да започна с Карлос, докато стоеше на прага ви.
- Не се ли страхувате, че ще ви разпознаят?
- Господин Доби, занимавам се е това от дълго време - много по-отдавна, отколкото можете да си представите. И много хора са ме виждали - някои при сходни с вашите обстоятелства, но все пак съм оцелял, така че съм напълно спокоен за това. Лицето на колегата, от друга страна, обикновено е последното нещо, което човек вижда.
Куейл сложи ръка на коляното му и леко го стисна с жест, който издаваше по равно успокоение и заплаха.
- Името на момичето - или жената, ако предпочитате, - което търсим, е Карис Ламб.
8
Далеч на североизток закапа топъл, силен дъжд, който пробиваше плътния сняг и упорития лед. Белите морета се разделиха и от пукнатините надникнаха зеленото и кафявото, скрити отдолу. Твърдата земя бавно омекна под дъжда, който зовеше пъпките и клоните, семената и корените.
Дъждът, който зовеше всичко погребано в нея.
9
Ако се изключат някои извънредни случаи, Доби рядко питаше бездомниците как са го намерили. Все пак той не се рекламираше, не оставяше визитки по ъглите на улиците, не ги закичваше по огледалата в тоалетните. С годините обаче разбра, че онези, на които е помогнал да стъпят на краката си, смятат за свой дълг да предадат вестта и на другите („Има един човек в Индиана...“). Приятелите и колегите на Естер също си бяха записали номера и адреса му, за да ги дават на нуждаещите се.
Специалното при Доби - по-точно, не при него, бързаше да се поправи той, защото суетата обичаше слабите, а специалното при работата му - беше отсъствието на връзка с обичайната мрежа от благотворителни организации и убежища. Той стоеше встрани от тях и това го превръщаше в пристан за онези, които по някаква причина не бяха готови да бъдат погълнати от системата.
И той добре помнеше как бе започнало всичко.
Момичето седеше на пейката пред аптеката на главната улица в Кадилак, подпряла раницата си в краката си и пъхнала ръце дълбоко в джобовете си, за да се спаси от студа. Избелялата табелка на уличната лампа твърдеше, че това е автобусна спирка, но през Кадилак не беше минавал автобус от две години, откакто промениха маршрута му заради орязания бюджет. Момичето, непознато за Доби, беше някъде към края на тийнейджърските си години, но лицето ѝ не се бе развило със същите темпове като всичко останало в нея и още беше детинско. Беше хубава, даже красива, но изяществото ѝ беше някак си крехко, лесно чупливо. Може би и затова Доби се спря. Ако изглеждаше по-корава, може би щеше да продължи по пътя си и животът му щеше да поеме в съвсем различна посока.
По онова време Доби беше в началото на петдесетте и знаеше, че никога няма да стане баща. Два пъти се беше доближавал до сключването на брак, но последната крачка винаги се оказваше трудна: веднъж заради него, веднъж заради отсрещната страна. Не съжаляваше за това; по-добре беше съмненията и трудностите да се проявят преди церемонията, отколкото след нея. Ако се бяха оказали преодолими, пътят му отново щеше да тръгне в друга посока. Но сега около него се навърташе вдовицата Бакмейър и целомъдреният ѝ танц, който беше започнал още по време на последното заболяване на мъжа ѝ, обещаваше да се превърне в по-интимно обвързване.