И така, Мей беше първата, но след нея имаше още много. Доби ги помнеше всичките, дори онези, които преспиваха само за една нощ във фургона, но Карис Ламб си спомняше особено отчетливо, защото тя беше много, много уплашена.
И много, много бременна.
10
Топлият дъжд вече валеше усилено и в горите на Мейн, по полята и блатата и с песента си възвестяваше идването на пролетта.
По какво се отличава една горичка от друга: по особената подредба на дърветата, по необичайната комбинация от храсти? В случая - по разреза върху кората на един черен смърч, напомнящ на стар белег от рана, която отдавна е зараснала, но още се вижда, ако човек знае къде да гледа. Наречете я звезда, изрязана зад пълзящия бръшлян, сякаш онзи, който я беше направил, е искал да остави някаква следа подире си, без да привлича излишно внимание.
Знак, гроб.
Дъждът шепнеше име.
Идеше сезонът на пробужданията.
Сънливецо, събуди се.
11
Куейл наблюдаваше чертите на Доби така, както човек гледаше филм, прожектиран на екран в очакване на разкрития - или измислици. Доби никога не бе смятал, че има неразгадаемото лице на покерджия, но в момента беше сигурен, че дори да притежаваше тази дарба, тя нямаше да му помогне с Куейл. Струваше му се, че очите на този мъж говорят много за него: безспорна проницателност и известна доза жесток хумор, но съвършено несмутени от човещина. Пред него се чувстваше като пред строгия поглед на малък бог.
- Нека си представим, че вие вече сте отрекли познанството си с Карис - каза Куейл, - а аз в отговор съм възразил, че не ви вярвам, и съм ви отправил предупреждения, които би било твърде неразумно от ваша страна да пренебрегнете. Така ще си спестим доста неприятности.
- Не знам къде отиде - отвърна Доби.
- Да не избързваме толкова. Кога дойде тук и колко остана?
Доби вече беше решил, че най-добрата му и вероятно единствена надежда бе да отговаря на всички въпроси възможно най-подробно, като същевременно предлага възможно най-малко информация, за да спечели време. Молеше се Карлос да се е доверил на интуицията си и да се е обадил в полицията, така че шерифът Дуайт Хилик в момента да събира хората си. Сигурно можеше да даде някакъв знак на готвача, че не всичко е наред - малко смигване или жест, но жената през цялото време му шепнеше какво точно да каже и зорко следеше лицето и ръцете му. Гласът ѝ звучеше изненадващо меко, но дъхът ѝ смърдеше по-лошо и от тялото, като че ли през цялото време правеше свирки на болни тираджии по паркингите, без дори да си мие устата помежду им.
Куейл щракна с пръсти пред лицето му.
- Върни се при мен - каза той. - Надявам се, че само се опитваш да си спомниш по-точно, а не да протакаш или съчиняваш лъжи.
- Остана няколко дни.
- Кога?
- Преди пет години някъде, може и повече. Не си спомням точната дата, но беше горе-долу по това време на годината. Още беше студено.
- Защо не остана повече?
- Някои се задържат, други - не. Тук идват момичета, които имат нужда от време, за да си починат и да помислят как да оправят живота си, да си намерят работа и да започнат да изкарват пари. Винаги мога да им осигуря по някой и друг час работа. Има и други, които са прекадено уплашени, за да останат. Страхуват се да спрат някъде, защото се боят, че това, от което бягат, може да ги настигне.
- Като например?
- Лоши спомени, лоши хора.
- А аз кое от двете съм според вас?
- Може би и двете.
- Знаете ли, пропилели сте си живота в ресторантьорския бизнес. Трябвало е да постъпите в колеж. Имали сте бъдеще в психоанализата. Е, вече нямате никакво бъдеще. Карис каза ли ви защо бяга? Помислете внимателно. Ако се усъмня дори и малко във вашите твърдения, ще се наложи да сверя отговорите ви с госпожица Бакмейър.
- Беше мъж - каза Доби. - Бягаше от мъж. Какво друго да е?
- Спомена ли името му?
- Не съм я питал. Обикновено не го правя.
- Сигурен ли сте?
- Да. Нямам нищо против да споделят с мен каквото желаят, но не ги разпитвам за подробности.
- Защо?