21
Даниел отвори очи. Стаята му беше тъмна, с изключение на нощната лампа във формата на космически кораб, която светеше до вратата, за да може да стигне до банята, ако се наложи.
На нощното му шкафче стоеше чаша с вода, лампа и телефон играчка, направен от дърво и пластмаса. Майка му го беше купила, когато беше съвсем малък, защото Даниел бе запленен от него в магазина. На копчетата бяха нарисувани животни вместо цифри и когато го вдигнеш към ухото си и натиснеш пилето, чуваш кудкудякане; от овцата - блеене, от кравата - мучене. Телефонът звънеше, ако се завърти ръчката отстрани.
Не беше използвал телефона от много време. В интерес на истината удоволствието от животинските звуци бързо се изтърка, но той не беше достигнал до етапа, в който можеше доброволно да се раздели с която и да е играчка, така че просто го държеше на дъното на допълнителната си кутия с играчки в гардероба. Машинката вероятно щеше да си остане там, докато дойдеше време всичко да бъде изхвърлено или предадено за дарение.
Само че преди две нощи телефонът започна да звъни.
Даниел се обърна на възглавницата си, за да го погледне. Основата представляваше усмихнато лице, чийто нос светеше в червено, когато телефонът звънеше или някое животно издаваше звуци, но сега той беше тих и носът не светеше.
Първия път му отне известно време да забележи звука. Беше потънал в дълбок сън и звънът трябваше да пробие много пластове на подсъзнанието му, за да стигне до него, а когато се събуди, беше объркан. Отначало му се стори, че пищят датчиците за дим в коридора, и без малко да събуди майка си, но скоро разбра, че приглушеното дрънчене идва от собствената му стая. Предположи, че някоя играчка се държи странно заради изхабени батерии, но не можеше да заспи с този шум. Стана и отиде до гардероба, като потреперваше от студ, защото печката работеше с таймер и температурата в момента беше доста ниска. Лампата на гардероба светна автоматично, когато го отвори, и той разхвърля маратонките си и няколко якета, за да стигне до кутията. Оттам насетне беше въпрос на секунди да намери телефона.
Играчката нямаше батерии, но въпреки това някак си звънеше. На всичкото отгоре, дори да имаше батерии, пак не трябваше да издава звук, защото никой не въртеше ръчката. Но ето че той дрънчеше, а червеният нос присветваше и настояваше някой да вдигне слушалката, за да чуе гласа на човека от зоопарка, който го моли да познае дали отсреща се чува крава или лъв, като натисне вярното копче, въпреки че Даниел още като малък се чудеше що за зоопарк отглежда пилета и крави редом с лъвовете.
Тогава Даниел, напълно логично, реши, че единственият начин да спре звъненето е да вдигне слушалката.
През прозореца се чуваше равномерният капчук на топящия се сняг от покрива. Даниел нямаше нищо против тези звуци. Те бяха успокояващи, като дъжд.
Искаше телефонът да звънне.
Не искаше телефонът да звънне.
Първия път, когато го чу, не бе възнамерявал да вдигне слушалката към ухото си. Просто реши, че ако вдигне, шумът ще спре, след което щеше просто да остави играчката и да помоли майка си да я поправи на сутринта или просто да я изхвърли, въпреки че съществуваше риск това да подкладе у нея амбицията за по-щателно съкращаване на колекцията му, а той нямаше никакво желание да насърчава подобни намерения. Реши, че най-добре би било да махне слушалката и толкова.
Но когато вдигна слушалката към ухото си, той не чу гласа на човека от зоопарка, а дъжда, който валеше навън, и някъде издълбоко, като сигнал, който едва се бори с прашенето - женски глас.
ало?, каза жената, ало?
Даниел пусна слушалката и побягна към леглото си, но гласът продължаваше да се чува.
чуваш ли ме?
Можеше да изтича при майка си, но любопитството му беше не по-малко от страха. Неочакван мъжки глас от отсрещната страна щеше да бъде просто смущаващ, но това - това беше странно, а гласът му звучеше почти познато.
Даниел отново взе слушалката.
- Ало?
Жената звучеше сподавено, сякаш едва се сдържаше да не заплаче.
ти ли си?
- Кой е?
как те кръстиха?
Даниел се поколеба. Този разговор несъмнено попадаше в категорията „разговори с непознати“, за които майка му непрекъснато го предупреждаваше, че са нещо лошо, но пък в случая непознатият бе на телефона, а не на живо, и жена, което все пак не беше толкова притеснително.