- Разкажи ми специалната приказка - каза Даниел и майка му разбра, че това е една от онези нощи, в които го измъчваха твърде сложни емоции, за да бъдат назовани с думи.
- Коя приказка? - попита тя, защото такъв беше ритуалът.
- Приказката за Жената от леса.
Холи беше измислила това заглавие. Наречете го момент на слабост. Или прикрита изповед.
- Не искаш ли някоя от другите?
Поклащане на главата и огромни черни очи, които не мигат.
- Не, само тази.
Холи не възрази, а прелисти книгата до края, където с червен конец бяха прихванати няколко допълнителни страници. Тя не беше Ракам, но я биваше в рисуването и беше изляла сърцето си в тази приказка за Даниел. Даже беше премерила и изрязала листовете така, че да отговарят на оригиналните, а думите бе написала на ръка с калиграфски почерк.
Тя се покашля. Това беше нейното покаяние. Ако истината някога излезеше наяве, щеше да настоява, че се е опитала да му я каже, по неин си начин.
- Имало едно време - подзе тя - една девойка. Тя била отвлечена от чудовище...
*
Даниел вече спеше, книгата беше върната на мястото си. Холи лежеше в собственото си легло и гледаше тавана. Сега започваше нейното наказание.
Защото и то бе винаги едно и също.
„Имало едно време една девойка. Тя била отвлечена от чудовище. Чудовището принудило принцесата да се омъжи за него и тя родила момченце.“
Очите на Холи се затваряха.
„Ала вместо грозно като чудовището момченцето се родило красиво като майка си. Чудовището се ядосало, защото искало синът му да прилича на него, и рекло на принцесата...“
Гората, пет години по-рано. Снегът валеше и бавно покриваше прясно разровената земя.
„Щом не мога да създам момче, уродливо отвън, ще го направя противно отвътре. Ще бъда жесток към него, за да стане и то жестоко към другите.“
Един мъж се отдалечава, нарамил кирка и лопата на дясното си рамо, а вятърът развява дългата му коса.
„Със сила ще го науча да подчинява другите със сила. Никаква милост няма да имам, за да няма и той милост към хората.“
Мрак и пръст: гроб.
„Ще го извая по свой образ и подобие и ще го направя свой син...“
3
Кадилак, в щата Индиана, далеч не беше най-интересното място, но и не беше напълно сиво. Разполагаше с основната инфраструктура, необходима за минимално човешко удовлетворение - училища, барове, ресторанти, бензиностанции, два търговски центъра, няколко завода -без нищо, доближаващо се до сърце или душа, поради което беше по-малко град от някои селища, върнати сякаш от оня свят към някакво подобие на живот.
Една табела в северните покрайнини оповестяваше побратимяването на града с Кадилак в щата Мичиган, въпреки слуховете, че събитието се е приело като неприятна изненада от жителите на последния - нещо като откриването на неподозиран брат, живеещ извън закона и дебнещ невинни странници, което вероятно обясняваше липсата на сходни рекламни материали по темата в Мичиган.
Или пък, мислеше си Лейла Патън, побратимяването е било подписано, без никой от Мичиган да си е направил труда да посети града в Индиана, и едва когато този пропуск е бил поправен, жителите на Мичиган са осъзнали грешката си и са решили да не споменават повече за връзката си с едноименния си побратим. Единственото, което знаеха хората в Кадилак, Индиана, бе, че никой от Кадилак, Мичиган, не е откликвал на опитите им за комуникация от много години насам и нямаше смисъл да пращат някого, който да разбере защо, тъй като Северен Мичиган беше твърде далеч, за да се разкарва напразно.
Доколкото ѝ беше известно, мичиганският Кадилак беше кръстен на френския изследовател Антоан дьо Ламот-Кадилак - основателят на Детройт, но това се бе случило чак към края на деветнайсети век. Преди това градчето се казвало Клам Лейк - смотано име, откъдето и да го погледнеш[3]. От друга страна, никой в Кадилак, Индиана, не знаеше откъде се е взело названието на техния град. Най-правдоподобното обяснение беше, че някога на главната улица се е появил „Кадилак“ и някой местен е останал толкова шашнат от тази демонстрация на прогрес, че до края на дните си е говорил само за това. По същата логика Кадилак можеше да се казва Самолет, Феминист или Евреин.
Е, може би без последните две, реши Лейла.
Лейла Патън беше на двайсет и четири, с мъдростта на петдесетгодишна. Ако младежта в градчето се делеше естествено на два лагера - онези, които се надяваха (или се бяха примирили), че ще работят, гледат семейство, остареят и бъдат погребани в Кадилак, и онези, които възнамеряваха да си бият камшика при първа възможност, то Лейла представляваше екстремното крило на втората групировка. Баща ѝ почина, когато беше на седемнайсет - аневризма на пода на металопреработващата фабрика, в която беше работил на смени през целия си живот; отиде си, преди линейката да стигне до портите. Майка ѝ нямаше този късмет. Нейното умиране - от левкемия - беше дълго, бавно и протяжно. Нямаха достатъчно пари, за да наемат болногледачка, така че цялото бреме по грижите за нея падна върху плещите на Лейла и помощта на неколцина приятели и съседи. По тази причина се наложи да откаже стипендията в Музикалния факултет „Джейкъбс“ на Университета на Индиана в Блумингтън. Увериха я, че стипендията ще я чака, докато обстоятелствата ѝ позволят да продължи образованието си, но Лейла виждаше как това възможно бъдеще постепенно се изпарява. Така се случваше с живота: изплъзваше се минута по минута, час по час, все по-бързо и бързо, докато целият се изниже. Човек усещаше как се отдалечава - точно в това беше проклятието - и колкото повече се мъчеше да се вкопчи в него, толкова по-бързо му се изнизваше между пръстите.