- Какво, по дяволите, е това? - попита той, като посочи колата.
- Таурус - отвърна Паркър и потегли.
Въздържа се да натисне педала, за да не налети в някой заледен банкет, но страшно му се искаше таурусът да има малко повече огън в търбуха си.
- На бас ли си се хванал? По-бързо щях да се измъкна пеша.
- Да питам ли какво направи?
Не се наложи да чака отговор от Луис. Само след секунди се разнесе отчетливият грохот от взривен автомобил. Паркър продължи да шофира, като се оглеждаше за полицейски автомобили, но такива не се виждаха. Скоро и те щяха да пристигнат. Надяваше се само, че районът около бара наистина е бил толкова пуст, колкото изглеждаше.
- Обзалагам се, че сега му се иска да беше взел нещо на дизел -отбеляза той.
- Да го брои за урок.
Паркър посочи флагчето.
- Това за сувенир ли ще го пазиш?
- Записах си номера му. Може да открия къде живее и да му го върна.
- По пощата?
Луис се загледа в знаменцето.
- Ако има късмет.
5.
Карлос се върна в заведението и видя, че всички лампи са угасени, даже и в офиса. Завъртя през служебния паркинг и забеляза топла светлина във фургона на шефа. След малко на вратата се появи и самият Доби.
- Какво правиш тук? - попита той.
- Госпожица Лейла помолила - отвърна Карлос. - Inquieta. Тя тревожи за теб.
- Прибраха ли се и двете?
- Si.
- Тогава и ти се прибирай.
Карлос пристъпи несигурно от крак на крак. Работеше при Доби повече от десет години и му дължеше много. Доби му плащаше добре и сам предложи да му стане поръчител, когато Карлос поиска да купи къща за семейството си. Това сигурно беше най-добрият човек, когото Карлос бе срещал, и след толкова години заедно се бе научил да разчита желанията му почти с телепатична острота и да преценява настроенията му с точност, на която и Естер Бакмейър можеше да завиди. В този момент Карлос не би казал, че Доби е точно уплашен; да, усещаше се страх, но и яростен гняв.
- Карлос, кълна се, че ако не те видя да отпрашваш с пикапа си до трийсет секунди, ще те накарам да изтъркаш толкова тигани другата седмица, че няма да имаш сили да избършеш задника си, чу ли ме?
- Entiendo.
- И без глупости, Карлос. Няма защо да се тревожиш.
- Entiendo - повтори Карлос.
Не искаше да си има проблеми с полицията. Той и семейството му имаха зелени карти, но двама братовчеди, които живееха с тях, нямаха. Каза си, че Доби знае какво прави, защото Доби винаги знаеше какво прави, въпреки че лъжата сякаш доби измерения от плът и кръв и заседна като буца в гърлото му, така че не можа да каже нищо, дори да се сбогува.
Доби изчака, докато се увери, че Карлос си е тръгнал, след което затвори вратата и се обърна към мъжа, който седеше в любимото му кресло и нехайно прелистваше едно издание на Марк Аврелий, взето от полицата. Синьото му палто лежеше внимателно сгънато до него, а лъснатите му туристически обувки отразяваха светлината от лампата. Зад гърба на Доби се раздвижи друга фигура, по-ниска от първата, почти дребна и лъхаща на кисело, като от стара сперма.
- Много добре - каза мъжът в креслото. - Ако седнете, вече можем да започваме.
6
Паркър остави Луис в апартамента му, като мина по по-живописния път през Южен Портланд. Видеше ли патрулка, го свиваше под лъжичката. Продължи със същата предпазливост към дома си в Скарбъро, очаквайки да намери и там полиция, но като че ли никой не бе станал свидетел на този доста зрелищен акт на престъпно унищожаване на чужда собственост.
На другата сутрин имаше среща за закуска с Мокси Кастин. Паркър не страдаше от липса на пари, но скучаеше. Последните седмици минаваха тихо и спокойно. Занимаваше се със събиране на информация за съдебни процеси и проверка на служители по поръчка на компаниите им, за да минава времето. Безпокоеше се, че ако скоро не се появи по-сериозно предизвикателство, ще бъде принуден да вози Луис насам-натам, та да подпалва разни неща.
Паркър се тревожеше за Луис. Откак го познаваше, двамата с Ейнджъл бяха заедно и рядко се разделяха. Може понякога да се препираха и дори да се караха, но любовта и верността им бяха отвъд всякакво съмнение. Луис вдъхваше сила на Ейнджъл, Ейнджъл смекчаваше суровия характер на Луис. Но Паркър винаги тайничко си беше мислил, че Ейнджъл можеше и да оцелее без приятеля си - не без белези, не без бремето на огромна мъка, докато Луис не би могъл да живее дълго без Ейнджъл. Луис беше човек на крайностите и Ейнджъл беше този, който внимателно го връщаше към нормалността и домашния уют, макар и във форма, непозната за по-голямата част от човечеството.