Ангел Каралийчев
Жената от жеравското гнездо
Японска народна приказка
В една дървена къщурка сред планината живеел самотен бедняк. Работел той от сутрин до вечер, но едва изкарвал прехраната си. Вечерно време често подпирал с ръце глава и размислял как ще продължи живота си.
Веднъж сиромахът отишъл да работи на господаря си, при когото бил ратай, и се върнал късно през нощта. Легнал в къщурката си да спи. Към полунощ, когато заспал, дърветата наоколо се огънали, клоните им запращели. Избухнала страшна буря. Стреснал се сиромахът и чул в шумотевицата тънък гласец:
— Помогнете! Помогнете!
Додето започнало да се разсъмва, той все се въртял в леглото и все не можел да заспи. Щом станало видело, той се дигнал и тръгнал да узнае откъде иде тънкият гласец: бурята стихнала, но сломила едно дърво, в чиито клони имало жеравско гнездо. Падналото дърво притиснало една птица, тя жално се обаждала и сякаш се молела:
— Помощ! Помощ!
Наближил сиромахът и като се навел, видял, че птицата едва диша, смъртно ударена. Домъчняло на човека за крилатата птица, навел се, грижливо отместил клона, който я затискал, и проговорил:
— Бедничката! Ти ме изплаши със своя вик. Но сега си свободна. Лети си, а пък аз ще ида на работа. Прощавай!
Птицата разперила крилата си, но мигом пак ги отпуснала и паднала на земята, защото едното й крило било ранено Сиромахът взел ранената птица, вдигнал я в ръцете си, помилвал крилцето й, отнесъл я на тревата и рекъл:
— Хайде, птичко, сега аз трябва да ида на работа, а ти щом се съвземеш, дигай се и отлети на някое хубаво място!
И като отминал малко, пак се обърнал към птичката и що да види: птицата го гледала и от очите й капели сълзи.
На другия ден завалял дъжд. Сиромахът не можал да отиде на работа и останал вкъщи. Към пладне небето се прояснило и той се вдигнал да събере сухи съчки за огъня си. Неочаквано насреща му се показала една млада жена с невиждана хубост. И тя се навеждала да събира нападали клонки. Сиромахът зинал от учудване:
— Що ще тука тази жена?
Но жената се усмихнала и му заговорила.
— Много ми се щеше да се срещна с тебе! — рекла тя.
— Коя си ти? — попитал я сиромахът.
Но тя се заляла от смях и нищо не отговорила.
— От кои земи си дошла?
Хубавицата пак нищо не отговорила, само още по-чевръсто захванала да събира съчки. Тъй двамата кръстосвали гората и се навеждали да събират дръвца, додето започнало да се смрачава. Когато настъпила вечерта, сиромахът рекъл:
— Стигат ми тези съчки, време е да си ида вкъщи. А хубавицата добавила:
— И аз ще дойда с тебе!
И без да изостава, тя крачела подире му към къщицата. Сиромахът се объркал:
— Много ми е бедна къщурката. Срамувам се да те заведе дома.
Но хубавицата казала:
— Нищо. Аз нямам свой дом! Моля ги се, позволи ми тука да се преселя.
И като бръкнала в пазвата си, тя изкарала малко книжно вързопче, изсипала оттам две зрънца ориз и помолила сиромаха да й даде едно гърненце. Спуснала гостенката зърната в гърнето, наляла вода отгоре и когато водата завряла, цялото гърне се напълнило догоре с чудесен бял ориз. Нахранили се до насита двамата и легнали да спят.
От тази вечер тя вадела от пазвата си по две зрънца три пъти на ден и варила по едно гърне ориз. Всеки път двамата яли, колкото могат, и още оставало в гърнето. Отначало сиромахът думал на хубавицата:
— В туй село аз съм последният сиромах. Скоро животът ми с тебе ще ти омръзне. Но аз не те задържам: иди си, ако искаш, там, където ще ти бъде по-добре. Защо ти трябва да се залъгваш с мене?
Но жената не си отивала. Тя ходела с мъжа да събират съчки, а когато оставала вкъщи, усърдно се залавяла да тъче.
Видял сиромахът, че тя не си отивала, и си мислел:
„Трябва повече да работя, докато нейните оризови зрънца във вързопчето не са се свършили.“
От сутрин до вечер той сечел дърва и се трудел неуморно.
Станала хубавицата жена на сиромаха. Всеки ден оставала вкъщи и все тъкала. Само се чувало тракането на тъкачния стан: „Тикара-такара, тон-тон!“
Минали девет месеца. Дошло време и им се родила една малка дъщеричка. Заживели заедно тримата.
Но щом изтекли три години, жената рекла на съпруга си:
— Занеси всичко, което съм изтъкала, и го продай на търговците.
— Колко пък може да взема за този пухкав и мек платец? — попитал мъжът и си помислил: „Дали ще мога някому да го продам!“
— В него аз съм вложила цялата си душа — промълвила жената, — но за триста жълтици този платец може да го отстъпиш.
Мъжът не й повярвал. Триста жълтици са нечувани пари! Но все пак взел платеца и го отнесъл в града при най-богатия търговец.