Когато вестта за смъртта обиколила града, мнозина, които били видели миналия ден продавача на пазара, почнали да се вълнуват.
— Тази работа не е чиста. Царят е прибързал. Тоя мъж не е откраднал гривната. Не може той да се реши тъй открито да продава на пазара крадено нещо. Такъв хубавец, такъв благороден наглед! Не, царят е бездруго измамен от зли хора.
И всички съжалявали нещастния продавач, мнозина дори плакали за него. За да тури край на всичко, царят издал заповед, с която под страх на смърт забранил да се говори за случката и да се проливат сълзи за загиналия. Народът млъкнал: никой вече не смеел да каже дума за убития чужденец.
Рано сутринта през този ден, когато се случило това, старата млекарка, у която гостувала Чандра, занесла на гостенката си чаша с мляко. Щом сръбнала, Чандра отстъпила в ужас.
— Бабичко, какво си направила. Устата ми е пълна с кръв!
— Какво думаш, гълъбице, сигурно лош сън си сънувала! Каква кръв! Прясно топло млечице. Опитай, мое дете, опитай още веднъж, успокой се!
Чандра пак допряла устните си до чашата:
— Не, не мога: това е чиста кръв!
И тя заплакала.
— Навярно ужасно нещастие се е случило. Цяла нощ сънувах страшни сънища, тази сутрин сватбената ми огърлица се скъса, а сега това мляко стана на кръв… Пусни ме, бабичко, пусни ме! Аз ще отида да потърся съпруга си: той трябва да е загинал.
— Не, мое дете — спряла я бабичката, — няма да те пусна. Ти си толкова хубава, че не бива да вървиш сама по улиците в тоя чужд град. Твоят мъж няма да бъде доволен, ако се върне и не те намери тук. Ще те откраднат, ще те отведат като робиня. Имай търпение: аз ще отида в града и ще потърся съпруга ти. Жив или мъртъв ще ти го доведа.
В града бабата тръгнала бавно по улиците и започнала да се вглежда — дано види някъде Койла или да чуе нещо за него. Но по улиците не се виждал никой и нищо не се чувало: всички се боели да нарушат заповедта. Това усъмнило жената и тя почнала още по-внимателно да разглежда всяко ъгълче и всички улички около пазара, дано срещне Койла. А през това време не преставала да се провиква, като минавала по една и съща улица:
— Мляко, кой иска мляко? Масло, кой иска масло? Сирене, продавам сирене!
Една жена, която през цялото време любопитно я наблюдавала през прозореца, я повикала:
— Стрино, ей, стрино! Защо говориш глупости? Ти вече шест пъти мина по нашата улица и шест пъти извика, че продаваш различни неща в един и същи съд. Може да си помислят хората, че нямаш повече ум в главата си от вчерашния хубавец! Той цял ден седя на едно място с една гривна, а оттам отиде право в гроба.
— За кого говориш? — рекла старата.
— Ти сигурно не си от града, щом нищо не знаеш. Забранено е да се приказва за това: царят се закани да обеси оногова, който спомене за него… Ах, какъв хубавец беше!
— Ами де е сега? — шепнешком попитала бабата.
— Ей там! Виждаш ли на полето народ? Царският златар обвини момъка в кражба и го осъдиха на смърт. Но мнозина го смятат за невинен… Само си мълчи: не казвай никому каквото ти разказах.
Бабата се затекла към мястото, което й посочила жената, но когато стигнала там, видяла трупа на Койла, разделен на две половини. Тя коленичила и се разплакала. Стомната паднала от главата й се счупила на късове. Плачовете на бабата привлекли вниманието на стражата. Няколко души се спуснали към нея:
— Стрино, стрино! Забранено е да се плаче за тоя мъртвец!
— Та аз нима за мъртвеца плача? Какво ми важи той! Стомната ми се счупи, не виждате ли: чирепите се търкалят. Как да не плача?
И тя отново се заляла в сълзи и започнала грижливо да събира чирепите.
След това бабата се затекла у дома си разплакана и се хвърлила към Чандра:
— Дете мое, нещастна дъще моя! Ти си права! Беда, беда ни сполетя!
И тя й разказала всичко.
Като стрела се понесла Чандра към двореца, право в онази стая, дето седял царят.
— Как си посмял да убиеш съпруга ми? — извикала тя, цяла разтреперана от негодуване.
При нейния глас в далечните покои на царицата със звън се разтворил здраво заключеният сандък със скъпоценности, чудната гривна изскочила пред очите на всички, минала през затворените врата и се обвила около крака на разгневената княгиня.
Царят с ужас я гледал, без да може да каже ни дума. А тя в отчаяние паднала на колене, почнала да къса от мъка дрехите си и да скубе буйните си коси. Всеки път, когато се допирала до тях, вълни от пламъци излизали по всички посоки. Старата млекарка, която я настигнала чак в двореца, хвърлила на главата й масло с надежда да угаси огъня, но той пламвал все по-силно и по-силно. Десет къщи вече горели. Пламтял целият дворец и всички сгради около него. Скоро пожарът обхванал града.