Уилки Колинс
Жената в бяло
ПЪРВА ЧАСТ
Историята започва от името на УОЛТЪР ХАРТРАЙТ, живеещ на Клемънтс Ин, учител по рисуване
I
Тази история ще ни разкаже какво може да понесе търпението на една Жена и какво може да постигне решителността на един Мъж.
Ако една умерена сума е в състояние да задвижи празния апарат за разясняването на всеки случай на подозрение и осъществяването на всяко разследване, то събитията, които ще изпълнят тези страници, биха могли да претендират за известно обществено внимание в съда.
Ала в определени фатални случаи Законът е все още премного зависим от дълбокия джоб. И затова историята ще бъде разказана за първи път тук. Тъй — както някога би могъл да я чуе Съдията, така ще я чуе сега Читателят. Всички важни събития от началото до края ще бъдат представени чрез показанията на очевидци. Авторът на тези встъпителни редове (именуван Уолтър Хартрайт) ще опише сам онези събития, с които е свързан по-тясно, отколкото други люде, имащи отношение към тях. Когато му липсват преки наблюдения, той ще се оттегли от мястото на разказвача, а оттам нататък със същата яснота и категоричност неговата задача ще поемат онези, които могат да говорят за въпросните събития от гледна точка на собственото си участие в тях.
По този начин представената тук история ще бъде разказана от различни пера, тъй както в Съда историята на дадено престъпление се изгражда посредством многобройните свидетелски показания. И в двата случая целта е една и съща — най-точно и най-разбираемо да се разкрие истината и да се проследи пълният ход на събитията, които ще бъдат възстановени последователно и дума по дума от лицата, свързани непосредствено с тях.
Да чуем най-напред Уолтър Хартрайт, двадесет и осем годишен, учител по рисуване.
II
Беше последният ден на юли. Дългото горещо лято отиваше към своя край и ние, изтощените бродници по лондонските улици, започвахме да мислим за засенчените от облаци поля и есенния повей край морския бряг.
Що се отнася до моя милост, аз се разделях с отминаващото лято болен, подтиснат и ако трябва да бъда откровен, останал без пари. През изтеклата година не проявих обичайното внимание към припечелените от мен средства и ето че сега моето разточителство ме изправяше пред перспективата да прекарам пестеливо есента между къщичката на майка ми в Хампстед и ергенската ми квартира в града.
Спомням си, че вечерта бе тиха и облачна; лондонският въздух не потрепваше; далечният шум от уличното движение едва се долавяше; слабият пулс на живота в мен и голямото сърце на града като че ли се сливаха в един ритъм, който все повече замираше заедно с лъчите на залязващото слънце. Оставих книгата, над която по-скоро бях мечтал, отколкото чел, и напуснах квартирата си, за да се слея с прохладния вечерен въздух на предградията. Беше една от двете вечери, които всяка седмица прекарвах с майка ми и със сестра ми. И така, закрачих на север към Хампстед.
Събитията, за които тепърва трябва да разкажа, ме задължават да спомена тук, че по времето, за което пиша, баща ми бе покойник от няколко години и че от петте деца на семейството живи бяхме останали само сестра ми Сара и аз. Баща ми също беше учител по рисуване. Неговите усилия бяха възнаградени с голям успех в професията, а преданата му грижовност за бъдещето на онези, които зависеха от труда му, го бе карала още от началото на брака си да отделя за осигуровка на своя живот много по-голяма част от доходите си, отколкото според повечето мъже е необходимо за тази цел. Благодарение на възхитителното му благоразумие и себеотрицание, след смъртта му майка ми и сестра ми останаха напълно независими, както и докато той беше жив. Аз наследих неговите познанства и имах пълно основание да изпитвам признателност за възможностите, който се разкриваха пред мен в началото на самостоятелния ми живот.
Тихата привечер все още потрепваше покрай долината и когато застанах пред портата на майчината си къща, сянката на облачната нощ бе погълнала като в тъмна бездна града, който се простираше под мен. Току бях звъннал и вратата се отвори със замах. Вместо прислужницата насреща ми застана моят достопочтен приятел професор Песка и целият сияещ се хвърли върху мен, обсипвайки ме с възторжени английски възклицания, които от неговата уста на чужденец звучаха съвсем като пародия.
Заради него самия, а трябва да ми позволите да добавя и заради мен, професорът заслужава честта да бъде официално представен. Поради едно злополучие той стана отправната точка в странната семейна история, която тези страници имат за цел да разкрият.