Бях твърде изморен и унил, за да ям и да пия много, за което допринесе и сериозният слуга, който ме обслужваше така претенциозно, сякаш в къщата бе пристигнала за вечеря малка компания, а не един-единствен човек. След четвърт час бях готов, за да ме отведат в спалнята ми. Сериозният слуга ме въведе в красиво мебелирана стая, каза: „Закуската е в девет часа, сър“, огледа се наоколо, за да се увери, че всичко е на мястото си, и безшумно се оттегли.
„Какво ли ще сънувам тази нощ? — помислих си аз, като изгасих свещта. — Жената в бяло или неизвестните обитатели на този къмбърландски дом?“ Какво странно чувство — да спиш в къщата като приятел на семейството и въпреки това да не си виждал ни един от онези, които живеят в нея!
VI
Когато станах на следващия ден и вдигнах транспаранта, пред очите ми се разкри възхитителната гледка на морето, огряно от ярките августовски лъчи, а далечният бряг на Шотландия очертаваше красиво хоризонта със своите разтапящи се в синевата контури.
Картината бе тъй изненадваща и непривична сред изнурителния лондонски пейзаж от тухли и хоросан, че в мига, в който погледнах, сякаш усетих в себе си порив за нов живот и нови мисли. Съзнанието ми бе завладяно от някакво объркано усещане за внезапно прекъсване на връзките ми с миналото, без да получа допълнително проясняване на мисълта по отношение на настоящето или бъдещето. Факти от преди няколко дни само избледняха в паметта ми, сякаш се бяха случили преди много месеци. Чудатият разказ на Песка за начина, по който бе осигурил сегашното ми назначение, прощалната вечер с майка ми и сестра ми, дори и тайнственото приключение на връщане от Хампстед сега се бяха превърнали в събития, случили се може би в друг период от моето съществуване. Макар че жената в бяло бе все още в съзнанието ми, образът й вече ставаше неясен и блед.
Малко преди девет часа слязох на партерния етаж на къщата. Сериозният слуга от предната нощ ме видя как се лутам — Из коридорите и отзивчиво ми показа пътя към стаята, където се закусваше.
Първото нещо, което видях, когато той отвори вратата, бе добре подредена със закуски маса насред дълга стая с множество прозорци. Преместих поглед от масата към най-отдалечения от мен прозорец и видях, че там стои една дама с гръб към мен. Щом очите ми я съзряха, останах изумен от рядката красота на фигурата й и непристорената изящност на позата й. Тя бе висока, но не прекалено; привлекателна и добре закръглена, но не пълна; главата стоеше на раменете й спокойно и грациозно, но уверено; талията й бе съвършенство в очите на всеки мъж, защото се намираше на своето естествено място, изпълваше своя естествен кръг и, както установих със задоволство от пръв поглед, не бе деформирана от корсет. Тя не бе чула, че влизам в стаята, и аз си позволих разточителството да й се възхищавам няколко мига, преди да преместя един от близките столове като най-невинния начин да привлека вниманието й. Тя веднага се обърна към мен. Всяко движение на крайниците и тялото й бе тъй леко и изящно, когато тръгна към мен от другия край на стаята, че бях целият във възбудено очакване да видя ясно лицето й. Тя се отдръпна от прозореца и аз си казах: „Дамата е мургава.“ Приближи с няколко крачка и аз си казах: „Дамата е млада.“ Дойде по-наблизо и аз си казах (с чувство на изненада, за което думите не ми достигат): „Дамата е грозна!“
Никога старата позната максима, че природата не може да греши, не е била по-категорично опровергавана, никога приятното обещание на една красива фигура не е било в тъй изумително и слисващо противоречие с лицето и главата. Кожата на дамата бе почти смугла, а тъмният мъх над горната й устна бе почти като мустак. Имаше голяма, категорична, мъжка уста и челюст; изпъкнали, пронизващи, решителни кафяви очи; и гъста гарвановочерна коса, която започваше необичайно ниско на челото й. Изражението й — открито, честно и умно — бе изцяло лишено, докато мълчеше, от женствено привлекателните нежност и податливост, без които хубостта и на най-красивата жена е непълна. Да видиш лице като това на рамене, които скулпторът би копнял да извае, да бъдеш обаян от скромната грациозност, с която симетричните крайници издаваха красотата си при движение, а после да бъдеш едва ли не отблъснат от мъжките черти и мъжкия израз, с които тази съвършена фигура завършваше, бе усещане сходно на безпомощността и неловкото състояние, познати ни от съня, когато осъзнаваме чудатостите и противоречията на виденията си и все пак не можем да ги приемем.