— Извинете ме — намеси се мистър Феърли. — Имате ли нещо против да затворя очи, докато говорите? Дори и тази светлина е твърде силна за тях. Да?
— Исках да кажа, че рисунките си заслужават времето и труда…
Мистър Феърли отново отвори очи и ги извъртя по посока на прозореца с израз на безпомощна тревога.
— Умолявам ви да ме извините, мистър Хартрайт — каза той с немощна възбуда, — но съм сигурен, че чувам някакви ужасни деца в градината си — в личната си градина — долу?
— Не мога да кажа, мистър Феърли. Аз самият не чух нищо.
— Направете ми услугата — вие тъй състрадателно се отнесохте към бедните ми нерви, — направете ми услугата да повдигнете малко транспаранта. Не позволявайте на слънцето да ме огрее, мистър Хартрайт! Вдигнахте ли транспаранта? Да? Тогава бихте ли били тъй учтив да погледнете в градината и да се уверите?
Изпълних и новата му молба. Градината бе цялата заградена със стена. Ни едно човешко същество, голямо или малко, не се виждаше нийде в туй свещено и уединено място. Съобщих този удовлетворителен факт на мистър Феърли.
— Хиляди благодарности. Въобразил съм си вероятно. Слава богу, в къщата няма деца, но слугите (хора, родени без нерви) поощряват децата от селото. Такива зверчета, о, боже мой, такива зверчета! Да ви призная ли нещо, мистър Хартрайт? Аз отчаяно мечтая за някаква реформа в устройството на децата. Природата, изглежда, цели те да бъдат само машини за произвеждане на непрекъснат шум. Несъмнено идеята на нашия великолепен Рафаело е безкрайно по-приемлива?
Той посочи към картината на Мадоната, горната част на която представляваше традиционните херувимчета на италианското изкуство, снабдени с божествени подпори за брадичките им във вид на балони от бежови облаци.
— Безупречно семейство! — каза мистър Феърли, като се ухили на херувимите. — Прекрасни кръгли личица, хубави меки крила и — нищо повече. Няма мръсни малки крачета, на които да тичат, няма шумни малки дробчета, с които да крещят. Колко неизмеримо по-висше от съществуващата структура! Ще затворя отново очи, ако ми позволите. Наистина ли ще се справите е рисунките? Тъй се радвам. Има ли още нещо за уточняване? Ако има, мисля, че съм го забравил. Да позвъним ли отново на Луи?
И тъй като в този момент аз вече изпитвах не по-малко желание от това, което очевидно изпитваше мистър Феърли — да доведем разговора до бърз завършек, реших да опитам и да отбия необходимостта от повикването на слугата, като направя нужното предложение относно собствените ми задължения.
— Единственият въпрос, мистър Феърли, който остава да се обсъди — започнах аз, — е свързан с указанията за рисуване, които съм задължен да давам на двете млади дами.
— Аа! Точно така — каза мистър Феърли. — Бих искал да имам достатъчно сили, за да се занимая и с тази страна на Нашата спогодба, но нямам. Дамите, които ще се възползуват от любезните ви услуги, мистър Хартрайт, трябва сами да уредят, решат и така нататък нещата. Моята племенница обича вашето очарователно изкуство. Тя знае за него достатъчно, за да осъзнава собствените си печални недостатъци. Моля ви, положете усилия по отношение на нея. Да. Има ли още нещо? Не. Ние доста добре се разбираме, нали? Нямам никакво право да ви отклонявам по-дълго от прекрасното ви занимание, нали? Толкова е приятно, че уредихме всичко; облекчението е истинско, когато се действува делово. Имате ли нещо против да позвъните на Луи, за да занесе папката в стаята ви?
— Ще я занеса сам, мистър Феърли, ако ми разрешите.
— Наистина ли? Имате ли достатъчно сили? Колко е хубаво да бъдеш силен! Сигурен ли сте, че няма да я изпуснете! Тъй се радвам, че сте сред нас в Лимъридж, мистър Хартрайт. Аз съм такъв страдалец, че едва ли смея да се надявам твърде много на удоволствието от вашето общество. Възразявате ли, ако ви помоля да положите старание да не блъскате вратите и да не изпуснете папката! Благодаря ви. Внимавайте със завесите, моля, най-слабият шум от тях ме пронизва като нож. Да. Довиждане!
След като морскозелените завеси се спуснаха и двете врати, тапицирани със сукно, се затвориха зад мен, спрях за малко в кръглото преддверие и въздъхнах с голямо облекчение. Когато се намерих отново, извън стаята на мистър Феърли, сякаш бях изплувал на повърхността на водата след гмуркане на дълбоко.
Първото решение, до което стигнах, след като се настаних удобно в красивото си малко ателие, за да прекарам сутринта, бе никога да не насочвам стъпките си към покоите, заемани от господаря на дома, освен ако не ме удостои със специална покана да го посетя отново, което бе твърде неправдоподобно. След като взех това задоволително решение за бъдещото си поведение спрямо мистър Феърли, скоро възвърнах спокойствието на нрава си, от което временно ме бяха лишили високомерната фамилиарност и наглата учтивост на моя работодател. Останалите часове от сутринта прекарах приятно, като разглеждах картините, групирах ги, подрязвах разкъсаните им краища и правех всички необходими приготовления, предхождащи поставянето им в рамки. Би трябвало може би да напредна много повече, но с приближаването на времето за обяд аз започнах да ставам неспокоен и нетърпелив и почувствувах, че не съм способен повече да съсредоточа вниманието си върху работата, макар тя да беше от най-простия вид ръчен труд.