Нима жалкият портрет, на който съм я изобразил, моят лелеян и търпелив труд през дълги и щастливи дни, ми показва всичко това? Ох, колко малко от тях са влезли в неясната механична рисунка и колко много са в съзнанието, с което го гледам! Светлокосо, нежно момиче в хубава, лека рокля, което си играе с листата на скицника, вдишало поглед от него, с честия, невинни сини очи — това е всичко, което може да каже рисунката; всичко, което дори мисълта и перото, въпреки по-големите дълбини, до които достигат, биха могли да кажат. Жената, която първа дава живот, светляла и форма на мъглявите ни идеи за красотата, запълва празнина в духовната ни същност, за която не сме знаели преди появата й. Влеченията, които са тъй дълбоко в нас, че трудно се изразяват с думи, а и с мисли дори, са докоснати в такива мигове от омая, която чувствата не могат да усетят, а и ние самите не можем да изразим. Загадката, която се крие в женската хубост, може да излезе на повърхността само когато е усетила родство с още по-дълбоката загадка на собствените ни души. Тогава и само тогава тя прекрачва тесния свят на молива и перото.
Помислете за нея, както сте мислили за първата жена, разпалила страстите, които останалите представителки на нейния пол не са съумели да възбудят; оставете милите, искрени сини очи да се срещнат с вашите, тъй както се срещнаха с моите с онзи нямащ равен на себе си поглед, който и двамата помним така добре; чуйте гласа й, както музиката, която някога най-много сте обичали, да гали нежно слуха ви; сравнете стъпките й, когато идва и си отива в тези страници, с онези други стъпки, в чийто въздушен ритъм някога е било сърцето ви; приемете я като призрачната рожба на собствените ви мечтания и тя ще израсне пред вас все по-ясно, като живата жена, която обитава моите копнежи.
Сред обзелите ме чувства, когато за първи път спрях взора си върху нея — познати чувства, които всички сме изпитвали, що се раждат за живот в сърцата на мнозина и изтляват в не по-малко от тях, за да разцъфнат за ново съществование само у някои, — имаше едно, което ме тревожеше и смущаваше и ми изглеждаше странно необяснимо и неподходящо в присъствието на мис Феърли.
Примесено с живото впечатление, породено от очарованието на прекрасното й лице и глава, на сладкото й изражение и завладяващата простота на държането й, съществуваше и друго впечатление, което по някакъв смътен път ми подсказваше мисълта за нещо липсващо. В един момент ми се струваше, че липсва нещо в нея, в друг, че липсва нещо в мен, което ми пречеше да я разбирам така, както би трябвало. Това впечатление намираше израз по най-противоречив начин: когато тя ме гледаше или, с други думи, когато осъзнавах с най-голяма сила хармонията и очарованието на лицето й и същевременно бях най-разтревожен от усещането за непълнота, която бе невъзможно да разгадая. Нещо липсваше, нещо липсваше, а къде бе то и какво бе то, не можех да кажа.
Последицата от този странен каприз на въображението (както го възприемах тогава) не бе от естество, което да ми позволи да се държа непринудено при първата среща с мис Феърли. Трудно може да се каже, че притежавах нужното самообладание, за да й благодаря за няколкото любезни думи, с които ме посрещна, с обичайните за такъв отговор фрази. Забелязвайки колебанието ми й приписвайки го съвсем естествено на някаква моментна стеснителност от моя страна, мис Халкъм пое с познатата лекота й готовност инициативата за разговора в свои ръце.
— Погледнете, мистър Хартрайт — рече тя, като посочи скицника на масата и малката деликатна ръка, която все още безцелно го прелистваше. — Несъмнено ще признаете, че сте намерили най-сетне своя образец за ученичка? В мига, в който чува, че сте пристигнали, тя грабва безценния си скицник, застава очи в очи с всемирната природа и изгаря от нетърпение да започне.
Мис Феърли се засмя добросърдечно и смехът й тъй лъчезарно сгря милото й лице, сякаш бе част от слънчевата светлина, която ни огряваше.
— Не мога да приема заслуги по мой адрес там, където ги няма — каза тя, докато ясните й, искрени сини очи поглеждаха ту към мис Халкъм, ту към мен. — Макар и да обичам много рисуването, аз твърде добре съзнавам собственото си невежество, тъй че изпитвам повече страх, отколкото желание да започна. Сега, когато зная, че сте тук, мистър Хартрайт, аз разглеждам скиците си, тъй както някога като малко момиче преглеждах уроците си и страшно се страхувах, че ще се окажа неспособна да говоря.