Тя изрече признанието красиво и леко и със странна детска ревнивост придърпа скицника по-близо до себе си. Мис Халкъм разряза незабавно възела на туй малко затруднение по нейния категоричен, прям начин.
— Добри, лоши или посредствени — отсече тя, — рисунките на ученика трябва да преминат през суровия съд на учителската преценка. Хайде да ги вземем с нас в каретата, Лора, и да дадем възможност на мистър Хартрайт да ги види за първи път в условията на непрекъснато друсане и спиране. Ако успеем да объркаме по време на пътуването възприятията му за природата такава, каквато е в собствените му очи, и такава, каквато не е, когато я гледа в нашите скицници, единственото му убежище от пълното отчаяние ще бъде да ни направи комплименти и така ще се измъкнем измежду пръстите му на професионалист, без да разрошим ни най-малко перушината на нашата суета.
— Надявам се, че мистър Хартрайт няма да ми прави комплименти — каза Лора, когато излизахме от беседката.
— Смея ли да попитам защо изразявате тази надежда? — запитах аз.
— Защото ще повярвам на всичко, което ми кажете — отвърна просто тя.
С тези няколко думи тя несъзнателно ми даде ключа към целия си характер — към тази щедра вяра в другите, която чувството за собствената и правдивост, подхранваше невинно в цялото й същество. Тогава разбрах това само интуитивно; сега го зная от опит.
Забавихме се само колкото да вдигнем добрата мисис Веси от мястото, което тя все още заемаше край изоставената маса, и сетне се качихме в откритата карета, за да направим обещаната разходка. Старата дама и мис Халкъм се настаниха на задната седалка, а мис Феърли и аз седнахме на предната. Между нае лежеше разтворен скицникът, изложен най-сетне открито пред моя професионален взор. Дори и да бях предразположен да отправя някаква сериозна критика към рисунките, то това бе станало напълно невъзможно поради жизнерадостното решение на мис Халкъм да възприема изящните изкуства във вида им, практикуван от нея самата, от сестра й и, общо взето, от останалите дами, само откъм смешната им страна. Мога да си спомня много по-лесно разговора, който се водеше, отколкото рисунките, които преглеждах съвсем механично. Особено онази част от разговора, в която се включваше мис Феърли, е така живо запечатана в съзнанието ми, сякаш са изминали само няколко часа.
Да! Нека призная, че през този първи ден аз се оставих да бъда омаян от нейното присъствие и забравих кой съм и какво е положението ми. Най-незначителните въпроси, които ми задаваше относно това, как да борави с молива или да смеси боите си, най-малката промяна на израза в хубавите й очи, обърнати към моите с такова искрено желание да възприемат всичко, на което мога да я науча, и да открият всичко, което мога да покажа, привличаха вниманието ми несравнимо повече и от най-прелестната гледка, простряла се пред нас, или от най-фантастичната игра на светлосенките, преливащи над вълнообразната степ и равната крайбрежна ивица. Не е ли странно, че винаги и при всякакви обстоятелства предметите на естествения свят, сред който живеем, в същност много малко владеят нашите сърца и умове? Ние излизаме в природата, за да търсим утеха за грижите си, но дирим съпричастие за радостта си само в книгите. Обожанието към хубостите на неодушевения свят, които съвременната поезия тъй нашироко и красноречиво рисува, не е в числото на вродените инстинкти дори и на най-достойните сред нас. Никой от нас не го притежава в детството. Необразованият мъж или жена също не го притежават. Онези, чийто живот протича изключителна сред вечния кръговрат от чудеса на морето и земята, са хората, които в най-голяма степен остават безчувствени към онова в природата, което не е пряко свързано с личните им интереси и занимания. Истината е, че способността ни да ценим хубостите на земята, върху която живеем, е умение — плод на цивилизацията, което усвояваме подобно на изкуството; и нещо повече, ние прибягваме до същата тази способност едва ли не само когато умовете ни са обхванати от най-голяма леност и безделие. А каква част заема привлекателната сила на природата в приятните или болезнени влечения и чувства, изпитвани от нас или от приятелите ни? Какво място заемат те в безбройните незначителни разговори за личните ни преживявания, които всеки ден си разказваме един другиму? Всичко, което умовете ни могат да обхванат и сърцата ни да научат, можем да постигнем със същата сигурност, същата полза и същото задоволство, независимо дали природата ще бъде щедра или свидлива в това, що ни предоставя. Несъмнено има причина за отсъствието на вродена симпатия между човешкото същество и сътворението, което го заобикаля — причина, която вероятно може да бъде открита в крайно различните съдби на човека и неговата земя. И най-грандиозната планинска гледка умира там, докъдето стига погледът, а най-дребното човешко влечение, което чистото сърце може да изпита, е насочено към безсмъртието.