Нашата разходка бе продължила три часа, когато каретата отново мина през портите на Лимъридж Хаус.
На връщане оставих дамите да изберат сами първия пейзаж, който щяха да скицират следващия следобед под мое наставление. Когато те се оттеглиха, за да се облекат за вечеря, и аз останах сам в кокетната си всекидневна, доброто настроение като че ли ме напусна изведнъж. Бях неспокоен и недоволен от себе си, без да зная защо. Може би сега за първи път осъзнавах, че се бях наслаждавал на малкото ни пътешествие твърде много в качеството си на гост и много малко в качеството си на учител по рисуване. Може би все още ме преследваше онова странно чувство за нещо липсващо у мис Феърли или у мен самия, което ме бе объркало, когато за първи път й бях представен. Както и да е, изпитах истинско облекчение, когато часът за вечеря ме изтръгна от моята самота и ме отведе отново в обществото на дамите.
Влизайки в салона, останах поразен от необикновения контраст в дрехите, по-скоро в материята, отколкото в цвета, които те сега носеха. Докато мисис Веси и мис Халкъм бяха богато облечени (всяка по начин, който най-много подхождаше на възрастта й) — първата в сребристосиво, а втората в онзи нежен светложълт цвят, който тъй добре отива на матовата кожа и черната коса, — мис Феърли бе облечена непретенциозно и почти бедно — с обикновен бял муселин. Роклята й бе безупречно чиста; стоеше й прекрасно и все пак това бе дреха, която би носила съпругата или дъщерята на някой беден човек. В нея, макар и само външно, тя изглеждаше в материално отношение по-ниско от гувернантката си. По-късно, когато опознах по-добре характера на мис Феърли, открих, че този необикновен контраст в неин ущърб се дължи на вродената деликатност на чувствата и дълбоката й ненавист и към най-незначителната демонстрация на собственото й богатство. Нито веднъж мисис Веси или пък мис Халкъм не успяха да я убедят да се облече по-добре от тях и по този начин да покаже превъзходството си на богата дама пред двете бедни дами.
След като вечерята приключи, ние се върнахме в салона. Макар че мистър Феърли (стараейки се да надмине благоволението на монарха, навел се, за да вдигне и да подаде сам четката на Тициан) бе наредил на своя иконом да се осведоми за желанията ми относно виното, което бих предпочел след вечеря, проявих достатъчно категоричност, за да устоя на изкушението, предлагано от самотата сред великолепието от бутилки, подбрани по мой вкус, и достатъчно разум, за да поискам позволението на дамите по време на пребиваването ми в Лимъридж Хаус да ставам от масата заедно с тях, както правят това цивилизованите хора в чужбина.
Салонът, в който сега се бяхме оттеглили за останалата част от вечерта, се намираше на партерния етаж и по големина и форма приличаше на стаята за закуска, Големите остъклени врати в дъното извеждаха на тераса, красиво и пищно подредена по цялото й продължение с цветя. Когато влязохме в стаята, меката, покрита като с воал привечер сливаше в хармония сенките на листата и цветовете със собствените си по-тъмни тонове, а сладкият мирис на цветята ни посрещна с благоуханието си през отворените стъклени врати. Добрата мисис Веси (която винаги сядаше първа) завладя едно кресло в ъгъла и удобно разположена, задряма. По моя молба мис Феърли седна пред пианото. Следвайки я, за да се настаня близо до инструмента, видях как мис Халкъм се отдели в една от нишите при страничните прозорци, за да продължи да преглежда писмата на майка си при последните кротки лъчи на вечерната светлина.
Как живо възниква в съзнанието ми сега, когато пиша, тази спокойна домашна картина! От мястото, където седях, виждах елегантната фигура на мис Халкъм, наведена съсредоточено над писмата в скута й, наполовина огряна от меката светлина, наполовина скрита от тайнствена сянка; а по-близо до мен нежният профил на дамата пред пианото бе деликатно обрисуван срещу потъващия в тъмнина фон на стената. Навън, на терасата, цветята, тревите и виещите се растения така гальовно потрепваха на лекия вечерен въздух, че до нас не достигаше шепотът от тяхното вълнение. На небето нямаше ни облак и тайнствената лунна светлина настъпваше вече колебливо от изток. Чувството на покой и уединение успокояваше мислите и чувствата в изпълнена с неземен възторг забрава; а целителната тишина, която с настъплението на тъмнината ставаше все по-дълбока, ни обгърна още по-нежно, когато от пианото към нея се присъединиха божествените звуци на Моцартовата музика. Образите и хармонията на тази вечер не могат никога да се забравят.