Всички седяхме смълчани на местата, които си бяхме избрали — мисис Веси спеше, мис Феърли свиреше, мис Халкъм четеше, — докато падна мракът. По това време луната се бе промъкнала откъм терасата и меките й, загадъчни лъчи осветяваха косо долния край на стаята. Промяната от здрачината бе толкова красива, че ние единодушно се противопоставихме на лампите, когато слугата ги внесе, и оставихме само двете свещи върху пианото да блещукат в голямата стая.
Музиката продължи още половин час. След това красотата на лунната гледка изкуши мис Феърли да излезе на терасата и аз я последвах. Мис Халкъм бе променила мястото си, когато запалиха свещите върху пианото, за да продължи с тяхна помощ своето дирене. Оставихме я седнала на ниско столче от едната страна на инструмента. Тя бе така погълната от четенето, че, изглежда, не забеляза нашето излизане.
Струва ми се, че бяхме стояли на терасата пред остъклените врати не повече от пет минути; по мой съвет мис Феърли точно връзваше на главата си бялата си кърпа, за да се предпази от нощния въздух, когато чух гласа на мис Халкъм — тих, нетърпелив и променил естествения си бодър тон — да произнася името ми.
— Мистър Хартрайт — каза тя, — бихте ли дошли за минута? Искам да говоря с вас.
Влязох веднага. Пианото бе разположено в по-далечната половина на стаята до стената. До него седеше мис Халкъм с писмата, разпилени на скута й, като бе взела едно от тях в ръка и го държеше близо до свещта. Аз седнах на ниското канапенце в непосредствена близост до терасата. По този начин не бях далеч от остъклените врати и виждах ясно мис Феърли, която се разхождаше бавно напред-назад от единия до другия край на терасата, обляна от лунната светлина.
— Искам да чуете заключителните пасажи от това писмо — започна мис Халкъм. — Кажете ми, дали според вас не хвърлят някаква светлина върху необикновеното ви преживяване по пътя за Лондон? Писмото е писано от майка ми до втория й съпруг и е от преди единадесет-дванадесет години. По това време мисис и мистър Феърли и сестра ми Лора живееха вече от години в този дом, а аз завършвах образованието си в едно училище в Париж.
Тя гледаше и говореше искрено, но като че ли и с известно неудобство. В мига, в който вдигна писмото към свещта, преди да започне да го чете, мис Феърли мина покрай нас откъм терасата, надникна и като видя, че сме заети, бавно отмина.
Мис Халкъм започна да чете следното: „Сигурно ще ти дотегне, мой скъпи Филип, да слушаш непрекъснато за моите училища и ученици. Но моля те, хвърли вината върху сивата монотонност на живота в Лимъридж, а не върху мен. Освен това този път имам да ти съобщя нещо наистина интересно относно една нова ученичка.
Спомняш си старата мисис Къмпи от селския магазин. След дългогодишно боледуване докторът най-сетне я отписа и тя бавно умира с всеки изминал ден. Единствената й жива роднина — сестра и — пристигна миналата седмица, за да се грижи за нея. Тя дойде чак от Хампшър; казва се мисис Катърик. Преди четири дни мисис Катърик дойде да ме посети и доведе със себе си единственото си дете — едно сладко, малко момиченце, което е около година по-голямо от любимата ни Лора…“
Когато това изречение се отрони от устните на читателката, мис Феърли премина отново покрай нас по терасата. Тя тананикаше тихичко една от мелодиите, които ни бе свирила същата вечер. Мис Халкъм почака, докато се скри от погледите ни, и после продължи:
„Мисис Катърик е достойна, почтена жена с добри обноски; тя е на средна възраст и се вижда, че е била средно, само средно хубава. В държането и във вида й обаче има нещо, което не мога да си обясня. По отношение на себе си е сдържана до пълна потайност, а изражението на лицето й, което не мога да опиша, ме кара да мисля, че крие нещо. Тя е въплъщение на онова, което наричаме жива загадка. Идването й в Лимъридж Хаус обаче бе по съвсем обикновен повод. Напускайки Хампшър, за да поеме грижите за издъхващата си сестра, тя била принудена да доведе и дъщеря си, тъй като у дома нямало на кого да остави малкото момиченце. Мисис Къмпи може да умре и след седмица, но може да гасне и в продължение на месеци; така че мисис Катърик дойде да ме помоли да имам добрината да позволя на дъщеря й Ан да посещава моето училище при условие, че може да го напусне и да замине с майка си след смъртта на мисис Къмпи. Съгласих се веднага; и когато Лора и аз излязохме същия този ден да направим разходката си, заведохме малкото момиченце (което е на единадесет години) в училището.“