Още веднъж мис Феърли, светла и нежна в снежната муселинова рокля, премина покрай нас на лунната светлина, а белите гънки на шала, който бе завързала под брадичката си, оформяха красиво лицето й. Мис Халкъм отново изчака, докато тя се скри от погледите ни, и после продължи:
„Страшно харесвам новата си ученичка, Филип, причината за което имам намерение да запазя до последния миг, за да те изненадам. След като майката ми каза за детето толкоз малко, колкото и за самата себе си, открих сама (още през първия ден, когато я изпитвахме), че интелектът на малкото бедно създание не е развит както трябва за възрастта й. Виждайки това, наредих на следващия ден да я доведат у дома и се уговорих с лекаря да дойде да я види, да разговаря с нея и да ми каже становището си. Според него тя ще се оправи. Но той смята, че точно сега от голямо значение е да бъде поставена под особени грижи в училище, тъй като извънредната мудност, с която възприема новото, е съпътствувана от извънредно упорство да го задържи в съзнанието си, след като вече го е възприела. И затова те моля, любими мой, да не си представиш по твоя прибързан начин, че съм се привързала към някое малоумно създание. Тази нещастна, малка Ан Катърик е сладко, любвеобилно, признателно момиче, което най-странно, неочаквано, изненадващо и с някаква боязън изрича невероятни и красиви неща (както сам ще прецениш след миг). Макар че е облечена много спретнато, дрехите й показват за съжаление липса на вкус по отношение на цвета и шарката. Затова вчера наредих да преправят някои от старите бели рокли и шапки на любимата ни Лора за Ан Катърик и й обясних, че малките момиченца като нея изглеждат по-спретнати и най-добре, когато са облечени целите в бяло. Тя се поколеба и ми се стори объркана за миг, после се изчерви и, изглежда, ме разбра. Малката й ръчица сграбчи ненадейно моята. Тя я целуна, Филип, и каза (о, тъй искрено): «Докато съм жива, ще нося винаги бяло. То ще ми помогне да ви помня, госпожо, и да мисля, че ще ви доставям удоволствие, когато бъда далеч и няма да ви виждам повече.» Това е само един пример от невероятните неща, които тя изрича така сладко. Бедната душица! Тя ще има куп бели рокли, ушити с големи, дълбоки басти, за да могат да се отпускат, докато израства…“
Мис Халкъм спря и погледна към мен, както седях от другата страна на пианото.
— Млада ли ви се видя окаяната жена, която срещнахте на шосето? — запита тя. — Би ли могла да бъде на двадесет и две-три години?
— Да, мис Халкъм, тя бе толкова млада.
— И бе странно облечена от главата до петите в бяло?
— Беше цялата в бяло.
Докато устните ми изговаряха отговора, мис Феърли се появи за трети път на терасата. Вместо да продължи разходката си, тя спря гърбом към нас, и като се опря на парапета на терасата, погледна надолу в градината. Очите ми се втренчиха в белия блясък на муселинената й рокля и бялата кърпа на главата й, осветени от луната, и едно усещане, за което не мога да намеря дума — усещане, което ускори пулса ми и накара сърцето ми да трепне, — започна да ме обзема.
— Цялата в бяло? — повтори мис Халкъм. — Най-важните изречения в писмото, мистър Хартрайт, са тези, с които завършва, и аз ще ви ги прочета незабавно. Но не мога да не се спра за малко на съвпадението между бялото облекло на жената, която сте срещнали, и белите роклички, довели до странния отговор на малката ученичка на майка ми. Лекарят, открил дефекти в умственото развитие на детето, може би е сгрешил, когато е предрекъл, че „тя ще се оправи“. Може би не е успяла да ги превъзмогне и старото, продиктувано от признателност желание да се облича в бяло, което е било сериозно чувство за момиченцето, може все още да бъде сериозно чувство и за жената.
Промълвих няколко думи в отговор — трудно мога да се сетя какви. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху белия отблясък на муселинената рокля.
— Чуйте последното изречение от писмото — продължи мис Халкъм. — Мисля, че ще ви учуди.
Докато тя поднасяше писмото към светлината на свещта, мис Феърли се извърна от парапета, огледа колебливо терасата, пристъпи към остъклените врати и после спря, застанала с лице към нас.
В това време мис Халкъм ми прочете последното изречение, за което говореше:
„А сега, любими мой, тъй като вече привършвам писмото си, идва ред на истинската причина, изненадата за моята привързаност към Ан Катърик. Мой скъпи Филип, макар че не е и наполовина тъй хубава, тя въпреки това, по един от онези неочаквани капризи на случайната прилика, с които човек понякога се сблъсква, е живо копие в косата, лицето, цвета на очите, формата на лицето…“