Отговорих й, слизайки по стълбите, и надникнах във всекидневната, за да прочета бележката на светлината на лампата върху масата. В нея с почерка на Песка бяха написани тези две изречения:
„Получих писмото ви. Ако не ви видя преди споменатото от вас време, ще разпечатам плика при първите удари на часовника.“
Поставих листа в портфейла си и се отправих към вратата. Мариан ме пресрещна на прага и ме бутна обратно в стаята, където пламъкът на свещта освети изцяло лицето ми. Тя ме хвана с двете си ръце и очите й се втренчиха изпитателно в моите.
— Разбирам! — прошепна тя възбудено. — Тази вечер опитвате последната възможност.
— Да, последната и най-добрата — прошепнах в отговор аз.
— Но не сам! О, Уолтър, за бога, не отивайте сам. Нека да дойда с вас. Не ми отказвайте само защото съм жена. Аз трябва да дойда! Ще дойда! Ще чакам навън във файтона.
Сега бе мой ред да я задържа. Тя се опита да се отскубне от мен и да стигне първа до вратата.
— Ако искате да ми помогнете — заявих аз, — останете тук и спете тази вечер в стаята на жена ми. Нека бъда спокоен за Лора, а за всичко останало отговарям аз. Хайде, Мариан, целунете ме и покажете, че имате достатъчно храброст, за да изчакате завръщането ми.
Не биваше да й давам време да каже дори и дума. Тя се опита да ме задържи отново. Освободих се от ръцете й и на мига вече бях вън от стаята. Долу момчето ме чу и отвори входната врата. Скочих във файтона, преди още кочияшът да слезе от капрата. „Форист Роуд, Сейнт Джонс Уд — извиках му аз през предното прозорче. — Плащам двойно, ако стигнем за четвърт час.“ — „Разбрано, сър.“ Погледнах часовника си. Единадесет часът. Нямаше ни минута за губене.
Бързото движение на файтона, чувството, че с всяка секунда се приближавам все повече към графа, убеждението, че съм се впуснал най-сетне без пречка или препятствие в моето опасно начинание, ме докараха до такова трескаво и възбудено състояние, че извиках на човека да кара още по-бързо. Когато напуснахме улиците и пресякохме пътя към Сейнт Джонс Уд, нетърпението така изцяло ме завладя, че станах прав и подадох глава от прозореца, за да видя края на пътуването, преди да сме стигнали до него. Точно когато в далечината някакъв църковен часовник удари единадесет и петнадесет, ние свърнахме във Форист Роуд. Спрях кочияша малко преди къщата на графа, платих му, освободих го и се отправих към вратата.
Когато приближавах градинската порта, видях, че от обратната посока към нея се е запътил още един човек. Срещнахме се пред газовата лампа на улицата и се погледнахме. Тутакси познах светлокосия чужденец с белега на бузата, а, изглежда, и той ме позна. Не каза нищо и вместо да спре пред къщата, бавно продължи пътя си. Случайно ли се беше озовал на Форист Роуд? Или бе проследил графа от операта?
Не продължих да разсъждавам по тези въпроси. След като изчаках чужденеца да се изгуби от погледа ми, дръпнах звънеца. Вече беше единадесет и двадесет — достатъчно късно, за да може графът да се отърве лесно от мен с извинението, че си е легнал.
Единственият начин да преодолея това непредвидено обстоятелство бе да съобщя името си, без да задавам преди това други въпроси, и същевременно да го уведомя, че желанието ми да го видя в този късен час е продиктувано от сериозна причина. И тъй, докато чаках, извадих визитната си картичка и под името си написах: „По важна работа“. Прислужницата отвори вратата, докато пишех последната дума с молив, и ме попита недоверчиво какво „благоволявам да искам“.
— Бъдете така добра да предадете това на господаря си — отвърнах аз, давайки й визитката си.
Разбрах по колебанието на момичето, че ако бях попитал най-напред за графа, тя щеше само да изпълни дадените й нареждания и да ми каже, че той не е в къщи. Тя се смути от увереността, с която й връчих картичката. След като ме изгледа втренчено, влезе смутено обратно в къщата с моята визитка и затвори вратата, като ме остави да чакам в градината.
След около минута се появи отново. Господарят ме поздравявал и ме молел най-учтиво да кажа по каква работа идвам.
— Поздравете господаря си — отвърнах аз — и му предайте, че работата, по която идвам, може да бъде съобщена само на него.
Тя пак се върна и този път ме покани да вляза. Последвах я незабавно. Миг — и се намирах вече в къщата на графа.
VII
В преддверието нямаше лампа, но на мъждивата светлина на кухненската свещ, която момичето бе взело със себе си горе, видях как една възрастна дама се измъкна мълчаливо от някаква задна стая на партерния етаж. Познавах добре дневника на Мариан, за да бъда достатъчно сигурен, че възрастната дама е мадам Фоско.