Прислужницата ме заведе в стаята, която графинята току-що бе напуснала. Влязох вътре и се намерих лице в лице с графа. Той все още беше във вечерното си облекло с изключение на сакото, което бе хвърлил връз един стол. Ръкавите на ризата му бяха леко навити над китките. От едната му страна имаше пътна чанта, а от другата — кутия. Книги, хартии и различни дрехи бяха разхвърляни из стаята. На масата до вратата бе сложена клетката с белите мишки, тъй добре позната ми от описанията. Канарчетата и какадуто вероятно бяха в някоя друга стая. Когато влязох, той опаковаше кутията и стана да ме посрещне, държейки някакви листове в ръка. Лицето му все още издаваше ясно следите от ужаса, който го бе обхванал в операта. Дебелите му бузи висяха отпуснато, студените му сиви очи дебнеха крадешком, гласът, изражението и поведението му бяха не по-малко подозрителни, когато пристъпи напред, за да ме посрещне, и ме покани със сдържана учтивост да седна.
— По работа ли идвате, сър? — запита ме. — Недоумявам каква би могла да бъде тя.
Неприкритото любопитство, с което ме изгледа докато говореше ме убеди, че в операта не ме е забелязал. Видял е най-напред Песка и оттам нататък, докато напусна театъра, очевидно не бе видял нищо друго. Името ми би трябвало да му подскаже, че не съм дошъл в дома му, воден от някакви приятелски намерения, но дотук той, изглежда, бе в пълно неведение относно истинската същност на моето посещение.
— За мен е шанс, че ви намирам тази вечер тук — казах аз. — По всичко личи, че сте пред заминаване?
— Свързана ли е вашата работа с моето пътуване?
— До известна степен.
— До каква степен? Знаете ли къде отивам?
— Не. Зная само защо напускате Лондон.
Той мина покрай мен с бързината на мисълта, заключи вратата и сложи ключа в джоба си.
— Вие и аз, мистър Хартрайт, знаем твърде много неща един за друг. Когато идвахте в тази къща, не ви ли мина случайно през ум, че аз не съм човек, с когото можете да си играете?
— Мина ми — отвърнах аз. — И не съм дошъл да си играя с вас. Дошъл съм относно един въпрос на живот и смърт и ако вратата, която заключихте, бе отворена в този момент, нищо изречено или сторено от вас не би ме склонило да мина през нея.
Пристъпих към средата на стаята и застанах срещу него на килима пред камината. Той придърпа един стол пред вратата, седна и отпусна лявата си ръка на масата. Кафезът с белите мишки бе близо до него и когато тежката му ръка разклати масата, малките същества се пробудиха и разбягаха, гледайки го втренчено през отворите на красиво боядисаната тел.
— По въпрос на живот и смърт — повтори той на себе си. — Тези думи са може би по-сериозни, отколкото мислите. Какво имате пред вид?
— Това, което казвам.
Капки пот покриха плътно широкото му чело. Лявата му ръка се прокрадна към ръба на масата. Там имаше чекмедже с ключалка и ключът беше в нея. Палецът и показалецът му стиснаха ключа, но не го завъртяха.
— Значи, вие знаете защо напускам Лондон? — продължи той. — Кажете ми причината, ако обичате.
Той завъртя ключа и отключи чекмеджето, докато говореше.
— Мога да сторя нещо повече от това — отвърнах аз. — Мога да ви покажа причината, ако желаете.
— По какъв начин?
— Свалили сте сакото си — казах аз. — Навийте левия ръкав на ризата си и ще я видите сам.
Лицето му се покри със същия оловносив цвят, който бях забелязал в операта. В погледа му, който се стрелна към мен, проблеснаха ужасни искри. Той не каза нищо, но лявата му ръка бавно отвори чекмеджето и гъвкаво се пъхна в него. За миг прозвуча остър, стържещ шум от нещо, което той движеше, без да го виждам, после спря. Тишината, която последва, бе толкова напрегната, че от мястото, където стоях, чувах ясно как мишките ритмично гризат телта.
Животът ми висеше на косъм и аз го знаех. В този последен миг помислих с неговия разсъдък, усетих допира с неговите пръсти — напълно сигурен бях в това, което криеше от мен в чекмеджето, сякаш го бях видял.
— Почакайте малко — рекох му. — Заключихте вратата, виждате, че не помръдвам, виждате, че ръцете ми са празни. Почакайте малко. Имам още нещо да кажа.
— Казахте достатъчно — отговори той с неочаквано самообладание, тъй неестествено и тъй ужасяващо, че то изпъна нервите ми, както никакъв изблик на насилие не би ги изпънал. — Нуждая се от една минута за собствените си мисли, ако обичате. Досещате ли се за какво мисля?
— Може би да.
— Размишлявам — отбеляза той тихо — дали ще увелича безпорядъка на тази стая, ако пръсна мозъка ви край камината.
Ако бях помръднал в този миг, прочетох в лицето му, че би го направил.