— Каква е тя?
— Отнася се до запечатаното писмо. Искам в мое присъствие да бъде унищожено неотворено веднага щом ви бъде връчено.
Това мое искане просто трябваше да му попречи да отнесе със себе си писмено доказателство за същността на отношенията ми с Песка. Самия факт той щеше да открие, когато, на сутринта трябваше да дам адреса на пълномощника му. Но нямаше да може да го използува посредством собствените си необосновани доказателства — дори ако се осмелеше да направи такъв опит, което щеше да предизвика у мен опасения за Песка.
— Приемам уговорката ви — отвърна той, след като обмисли сериозно въпроса минута или две. — Не си струва да спорим — писмото ще бъде унищожено, щом попадне в ръцете ми.
Докато говореше, той стана от стола, на който седеше срещу мен до този момент. С едно усилие, изглежда, освободи съзнанието си от цялото напрежение на разговора ни.
— Уф! — възкликна той, протягайки широко ръцете си. — Схватката беше разгорещена. Седнете, мистър Хартрайт. Оттук нататък ще се срещаме като смъртни врагове; нека междувременно, като изискани джентълмени, да си окажем учтиво внимание. Позволете ми да повикам съпругата си.
Той отключи вратата и я отвори.
— Еленор! — извика той с плътния си глас. Дамата със злобното лице влезе. — Мадам Фоско — мистър Хартрайт — заяви графът, представяйки ни с лекота и достойнство. — Ангеле мой — продължи той, като се обърна към съпругата си, — ще намерите ли време сред грижите по прибирането на багажа да ми направите едно хубаво, силно кафе? Имам да уреждам някои писмени дела с мистър Хартрайт и се нуждая от цялата, си интелигентност, за да се представя както трябва.
Мадам Фоско кимна два пъти с глава, веднъж — строго към мен, втория път — в знак на подчинение към съпруга си, и се изнесе плавно от стаята.
Графът, се приближи към една писалищна маса близо до прозореца, отвори бюрото си и извади от него няколко тестета хартия и куп пачи пера. Той разпиля перата по масата, така че да му бъдат подръка, когато потрябват, и после наряза хартията на тесни листчета, каквито използуват професионалните журналисти.
— Ще превърна това в забележителен документ — заяви графът, поглеждайки ме през рамото си. — Много добре съм запознат с навиците на литературното повествование. Едно от най-редките интелектуални качества, които човек може да притежава, е изключителната дарба да подрежда мислите си. Огромна привилегия! И аз я притежавам. А вие?
Той закрачи напред-назад из стаята, докато донесоха кафето, тананикайки си и отбелязвайки местата, където се появяваха спънки в реда на мислите му, като от време на време удряше с длан по челото си. Невероятната дързост, с която овладя създаденото от мен положение и го превърна в пиедестал, връз който да постави суетата си с единствената лелеяна мисъл за самоизтъкване, се наложи с цялата си сила върху изумлението ми. Удивителната мощ на неговия характер, дори и в най-дребните му проявления, ме впечатли пряко волята ми, въпреки искрената ми ненавист към този човек.
Кафето бе донесено от мадам Фоско. Той целуна ръката й в знак на благодарност и я придружи до вратата; върна се, наля си чаша кафе и я занесе на писалището.
— Мога ли да ви предложа кафе, мистър Хартрайт? — запита ме, преди да седне.
Отказах му.
— Какво? Мислите, че ще ви отровя? — развесели се той и като седна, продължи: — Английският разсъдък е достатъчно здрав, но има един сериозен недостатък — винаги насочва предпазливостта си в погрешна посока.
Той потопи перото в мастилницата, постави първото листче хартия пред себе си, тупна с ръка върху писалището, прочисти гърлото си и започна. Пишеше тъй шумно и тъй бързо, с толкова едър и уверен почерк и оставяше такива широки разстояния между редовете, че стигна до края на листа за не повече от две минути. След изписването на всеки лист, той го номерираше и го мяташе през рамото си на пода да не му пречи. Когато първото му перо се изхаби, то също изхвърча зад рамото му и той грабна второ от запаса, разпилян пред него. Лист след лист, дузина, петдесет, сто изхвърчаваха от двете му страни, докато пространството около стола му се затрупа с тях. Часовете течаха един след друг — аз седях и го наблюдавах, а той седеше и пишеше. Спираше само за да отпива от кафето си, а когато то свърши, от време на време се удряше по челото. Удари един, два, три, четири и листчетата все тъй продължаваха да хвърчат около него; неуморимото перо все тъй безспир дращеше от единия до другия край на страниците, а белият безпорядъчен куп от листа нарастваше все повече. В четири часа перото изскърца, разхвърляйки пръски от размаха, с който подписа името си. „Браво!“ — извика той, като скочи на крака с енергията на младеж и ме погледна с победоносна усмивка.