— Всяка човешка решимост, Еленор — заяви тържествено той, — има своите предели. Моите предели са вписани в този документ. Не мога да се разделя с белите си мишки. Проявете търпимост към мен, ангеле мой, и ги отнесете горе в кутията им за пътуване.
— Възхитителна нежност! — отбеляза мадам Фоско, любувайки се на съпруга си, и хвърли последен змийски поглед към мен. Тя вдигна внимателно кафеза и излезе от стаята.
Графът погледна часовника си. Въпреки категоричното самообладание, което си придаваше, той започваше да се тревожи за пристигането на пълномощника. Свещите отдавна вече бяха угасени и слънчевата светлина на новата утрин заливаше стаята. Беше седем и пет, когато се чу звънецът на входната врата и пълномощникът се появи. Той бе чужденец с тъмна брада.
— Мистър Хартрайт — мосьо Рубел — представи ни графът. Той отведе пълномощника (чуждестранен шпионин до мозъка на костите си) в един от ъглите на стаята, пошепна му някакви наставления и после ни остави. Щом останахме сами, „мосьо Рубел“ предложи най-учтиво да благоволя да му дам нарежданията си. Написах два реда на Песка, упълномощавайки го да предаде запечатания плик на „приносителя“, адресирах бележката и я връчих на мосьо Рубел.
Пълномощникът остана при мен, докато работодателят му се върна, облечен в пътнически костюм. Графът прочете адреса, преди да отпрати човека.
— Така си мислех! — каза той, като се обърна мрачно към мен и от този момент нататък промени държането си.
Той приключи с опаковането и седна да разглежда една пътническа карта, като си записваше нещо в бележника и от време на време гледаше нетърпеливо към часовника си. Повече не промълви ни една дума. Приближаващият час на заминаването и доказателството, което бе видял за установената между Песка и мен връзка, очевидно отново бяха насочили цялото му внимание към необходимите мерки за безопасното му бягство.
Малко преди осем часа мосьо Рубел се върна с моето неразпечатано писмо в ръка. Графът погледна съсредоточено надписа и печата, запали свещ и изгори писмото.
— Изпълнявам обещанието си — заяви той, — но този въпрос, мистър Хартрайт, няма да приключи тук.
Пълномощникът бе задържал на вратата файтона, с който бе дошъл. Сега той и прислужницата се заеха да изнасят багажа. Мадам Фоско слезе по стълбите с плътен воал пред лицето си и с пътническата кутия на белите мишки в ръка. Тя нито ме заговори, нито ме погледна. Съпругът й я придружи до файтона.
— Последвайте ме до коридора — прошепна ми той. — Може би ще искам да говоря с вас в последния момент.
Излязох на прага, а пълномощникът стоеше под мен в градината. Графът се върна сам и ме издърпа няколко крачки назад в коридора.
— Помнете третото условие! — прошепна той. — Ще получите вест от мен, мистър Хартрайт — може би ще потърся от вас удовлетворението, присъщо на джентълмена, по-скоро, отколкото предполагате. — Той хвана ръката ми, преди да разбера какво става, и я изви силно; после тръгна към вратата, спря се и се върна отново при мен.
— Само една дума още — заяви той поверително. — Когато видях последния път мис Халкъм, тя изглеждаше отслабнала и болна. Безпокоя се за тази възхитителна жена. Грижете се за нея, сър! С ръка на сърцето, тържествено ви умолявам, грижете се за мис Халкъм!
Това бяха последните думи, които ми каза, преди да вмъкне огромното си тяло във файтона и да отпътува. Пълномощникът и аз останахме за няколко минути на вратата, загледани след него. Докато стояхме тъй, от една малка пресечка се появи втори файтон. Той продължи в посоката, в която бе заминал файтонът на графа, и когато минаваше покрай къщата и отворената градинска порта, човекът отвътре ме погледна през прозореца. Непознатият от операта — чужденецът с белега на лявата буза!
— Вие оставате тук с мен още половин час, сър! — съобщи мосьо Рубел.
— Добре.
Върнахме се във всекидневната. Нямах настроение да говоря с пълномощника или да му дам възможност да говори с мен. Извадих листата, които графът ми бе дал, и прочетох ужасяващата история на съзаклятието, разказана от човека, замислил и извършил престъплението.
Историята продължава от името на ИЗИДОР ОТАВИО БАЛДАЗАРЕ ФОСКО, граф на свещената Римска империя, носител на Големия рицарски кръст на Ордена на Бронзовата корона, доживотен почетен член на музикални, медицински, философски и благотворителни дружества в различни европейски страни и т.н., и т.н.
През лятото на 1850 година пристигнах в Англия, натоварен с деликатна политическа мисия от чужбина. Доверени лица бяха полуофициално свързани с мен и аз бях упълномощен да ръководя действията им. Сред тях бяха мосьо и мадам Рубел. Имах на разположение няколко свободни седмици, преди да поема функциите си, установявайки се за целта в предградията на Лондон. Тук любопитството би могло да поиска някои обяснения относно тези мои функции. Проявявам пълно разбиране към тази молба. Съжалявам също, че дипломатически съображения ми забраняват да я изпълня.