Можех ли да намеря някакво извинение? Естествено, можеше да се намери донякъде извинение в условията, при които протичаше срокът на наемната ми служба в Лимъридж Хаус.
Утрешните часове минаваха кротко в тишината и уединението на собствената ми стая. Поставях в рамки картините на работодателя ми — това бе занимание, което приятно ангажираше ръката и очите ми, докато умът ми оставаше свободен и се наслаждаваше на рискованото разточителство на собствените му необуздани мисли — гибелна самота, защото продължаваше толкова, колкото да ме изнерви, а не достатъчно дълго, за да ми даде сили; гибелна самота, защото я следваха следобеди и вечери, прекарвани ден след ден, седмица след седмица, в обществото на две жени, едната от които притежаваше всички признаци на изяществото, остроумието и доброто възпитание, а другата — очарованието на красотата, нежността и непресторената искреност, която изпълва с чистота и подчинение сърцето на мъжа. Не минаваше ни ден в тази опасна близост между учител и ученичка, в който ръката ми да не бъде редом с ръката на мис Феърли, а когато се навеждахме над скицника й, страната ми почти докосваше нейната. Колкото по-внимателно тя наблюдаваше всяко движение на четката ми, толкоз по-близо вдъхвах парфюма на косата й и топлото ухание на дъха й. В задълженията ми влизаше да бъда непрекъснато пред погледа й — понякога се навеждах тъй над нея, гръдта й бе тъй близо, че се разтрепервах от мисълта да я докосна; друг път усещах как тя се надвесва над мен, съвсем близо, за да види какво правя, гласът й се снижаваше, докато ми говореше, а панделките й, развени от вятъра, докосваха страната ми, преди да успее да ги хване.
След тези следобедни излети, чиято Цел бе рисуването, вечерите не само че не слагаха преграда пред невинната ни и неизбежна близост, но й създаваха нови възможности. Моето естествено влечение към музиката, която тя изпълняваше с такова нежно чувство и изтънчен женствен вкус, и нейната естествена радост от това, че чрез изкуството си може да ми се отблагодари за удоволствието, което — й бях предоставил със своето, само създаваха допълнителна връзка, която повече ни приближаваше един към друг. Случайните разговори, простите навици, които слагаха ред в такива малки неща като местата, които заемахме на масата; запасът от добродушни закачки на мис Халкъм, насочени винаги срещу моите притеснения като учител, но същевременно величаещи нейния ентусиазъм като ученичка; безобидното одобрение от страна на бедната, сънлива мисис Веси, виждаща в мис Феърли и в мен двама примерни млади хора, които никога не я безпокоят — всяка от тези дреболии и още много други се съчетаваха, за да ни обгърнат с една обща домашна атмосфера и да ни поведат неусетно към общия безнадежден край.
Трябваше да не забравям своето положение и тайно да бъда нащрек. Сторих го, но когато бе твърде късно. Дискретността и опитът, от които се бях възползувал при други жени и които ме бяха спасили от други изкушения, при нея ми изневериха. Поради професията ми близкият контакт с млади момичета от различни възрасти и с различна хубост бе нещо естествено за мен през изтеклите години. Приел бях това положение като част от занятието си; бях се научил да оставям всички симпатии, естествени за възрастта ми, в преддверието на своя работодател също тъй хладнокръвно, както оставях чадъра си, преди да поема нагоре по стълбите. Отдавна бях съумял да схвана спокойно, че положението ми в живота бе приемано като гаранция срещу възможността ученичките ми да изпитват към мен нещо повече от обикновен интерес. Аз бях допускан сред красиви и пленителни жени точно така, както се допуска кротко домашно животно. Рано осъзнах положението си на пазител; и това положение ме водеше неумолимо и твърдо право по моята малка, тясна пътека, без да ме остави ни веднъж да се отклоня вдясно или вляво. А ето че сега аз и моят надежден талисман се бяхме разделили за първи път. Да, самоконтролът, извоюван с толкоз мъка, бе загубен, сякаш никога не съм го притежавал — загубих го така, както го губят всеки ден други мъже в други критически положения, където са замесени жени. Сега зная, че е трябвало още от самото начало да си задам някои въпроси. Би трябвало да се попитам защо всяка стая в тази къща бе повече от роден дом за мен, когато тя влизаше в нея, и гола като пустиня, щом излезеше от нея; защо забелязвах и запомнях малките промени в облеклото й, които не съм забелязвал и запомнял у никоя друга жена; защо я гледах, слушах и се докосвах до нея (когато вечер и сутрин се ръкувахме), тъй както никога не съм гледал, слушал и докосвал друга жена в живота си? Трябваше да надникна в собственото си сърце, да открия туй, що бе покълнало там, и да го отскубна, докато все още бе малко. Защо тази най-лесна и най-проста изява на самолечение ми се виждаше винаги тъй непосилна? Обяснението е написано вече в трите думи, които са достатъчни и ясни за моето признание: аз я обичах.