Отнесете се с уважение към този изблик на благородно негодувание. Той ми донесе неизразимо облекчение. En route! Да продължим.
След като подсказах на мисис Клемънт (или Клемънтс — не съм сигурен точно), че най-доброто средство да запазим Ан извън обсега на Пърсивъл е да я преместим в Лондон, след като разбрах, че предложението ми е прието с готовност, и след като насрочих деня, когато да се срещна с пътничките на гарата и да ги видя, че заминават, аз вече можех да се върна в къщата и да се изправя пред трудностите, с които все още имах да се справям.
Първата ми стъпка бе да се възползувам от върховната преданост на моята съпруга. Уредил бях с мисис Клемънтс — в интерес на Ан — да съобщи лондонския си адрес на лейди Глайд. Но това не бе достатъчно. В мое отсъствие някои лукави личности можеха да разколебаят простосърдечната доверчивост на мисис Клемънтс и тя можеше въобще да не пише. Кой бе в състояние да пътува до Лондон със същия влак и тайно да разбере къде се намира домът й? Зададох си този въпрос. Семейният човек в мен веднага ми отговори — мадам Фоско.
След като взех решение относно мисията на съпругата ми в Лондон, сторих тъй, че пътуването да послужи и на друга цел. Една медицинска сестра за страдащата Мариан, която да е еднакво предана на пациентката и на мен, бе необходимост за моето положение. За щастие имах на разположение една забележителна по своята лоялност и способности жена. Говоря за почтената мадам Рубел, до която по съпругата ми изпратих писмо на лондонския й адрес.
В уречения ден се срещнах на гарата с мисис Клемънтс и Ан Катърик. Изпратих ги вежливо. Със същия влак изпратих вежливо и мадам Фоско. Късно вечерта съпругата ми се върна в Блакуотър, след като бе изпълнила с безукорна точност моите нареждания. Тя бе придружена от мадам Рубел и ми донесе лондонския адрес на мисис Клемънтс. Последвалите събития доказаха, че тази предпазна мярка не се е налагала. Мисис Клемънтс прилежно уведоми лейди Глайд за местопребиваването си. Проявявайки бдителност спрямо възможни непредвидени обстоятелства в бъдеще, запазих писмото.
Същия ден водих кратък разговор с лекаря и в святото име на човечността изразих протеста си срещу прилаганото от него лечение на Мариан. Той бе нагъл като всички невежи. Не показах негодуванието си. Отложих скандала с него, докато не се наложи да се скараме с определена цел.
Следващата ми стъпка бе самият аз да напусна Блакуотър в очакване на предстоящите събития трябваше да си намеря жилище в Лондон. Имах също да уреждам една дребна семейна работа с мистър Фредерик Феърли. Намерих къщата, която търсех, в Сейнт Джонс Уд. Намерих мистър Феърли в Лимъридж, Къмбърланд.
Бидейки по лични пътища запознат с естеството на водената от Мариан кореспонденция, аз бях предварително осведомен, че тя е писала на мистър Феърли и за да намери изход от брачните затруднения на лейди Глайд, е предложила да я заведе на гости при чичо й в Къмбърланд. Благоразумно позволих на това писмо да стигне до предназначението си, усещайки тогава, че то не може да навреди и дори би могло да бъде от полза. И така, явих се пред мистър Феърли да подкрепя предложението на Мариан — с известни изменения, станали за мой късмет и за успеха на плановете ми наистина неизбежни поради болестта й. По покана на чичо си лейди Глайд трябваше да замине от Блакуотър и по неговия изричен съвет да преспи в дома на леля си (къщата, която бях наел в Сейнт Джонс Уд. Целта на посещението ми при мистър Феърли бе да постигна тези резултати и да се сдобия с писмена покана, която да бъде показана на лейди Глайд. Отбелязах вече, че гореспоменатият джентълмен е еднакво немощен, физически и умствено и че отприщих цялата сила на характера си върху него и това е достатъчно. Отидох, видях и победих Феърли.
При завръщането си в Блакуотър Парк (с писмената покана) открих, че малоумното лечение, което докторът прилагаше на Мариан, е довело до крайно тревожни последици. Треската бе прераснала в тифус. В деня на пристигането ми лейди Глайд се опита насила да влезе в стаята, за да се грижи за сестра си. Ние не изпитваме никакви симпатии един към друг — тя бе оскърбила непростимо чувствителността ми, наричайки ме шпионин, и бе препятствие по моя път и по пътя на Пърсивъл; но въпреки всичко това великодушието не ми позволяваше със собствената си ръка да я изложа на опасността от заразата. В същото време не предприех нищо, за да й попреча да се постави на този риск. Ако бе успяла, сложният възел, върху който работех тъй бавно и търпеливо, би могъл вероятно да бъде разрязан от обстоятелствата. Но в случая докторът се намеси и тя не бе допусната в стаята.